Избрани фантастични произведения. Том първи (Ранни разкази. Фондацията)

— Не иска да говори с никой друг освен с мене. Поне засега. Ужасно се бои от другите и то не е за чудене. Но знае как да си поиска определена храна, всъщност знае как да си поиска каквото и да е; и разбира почти всичко, което казвам. Естествено — тя го погледна хитро, като се опитваше да прецени дали сега му е времето, — развитието му може и да не продължи.

— Защо не?

— Всяко дете има нужда от стимули, а това тук живее напълно изолирано от света. Правя каквото мога, а и онова, от което се нуждае детето, не се изчерпва с мене. Искам да кажа, доктор Хоскинс, че той има нужда от друго момченце, с което да си играе.

Хоскинс кимна бавно:

— За нещастие детето е единствено, нали така? Горкото.

Мис Фелоус веднага почувства топлина към него.

— Нали ви е симпатичен Тими, нали — попита тя.

Толкова бе хубаво, че и друг някой изпитва същото.

— О, да — отговори Хоскинс и както бе свалил защитната си броня, тя долови умората в очите му.

Мис Фелоус се отказа от плановете си незабавно да постигне целта си. И каза наистина загрижена:

— Изглеждате изморен, доктор Хоскинс.

— Така ли, мис Фелоус? В такъв случай ще трябва да се поупражнявам да изглеждам по-жизнерадостен.

— Предполагам, че „Стаза инкорпорейтид“ е отрупана с работа, а следователно и вие също.

Хоскинс сви рамене:

— Правилно предполагате. Еднакво внимание отделяме на животни, растения и минерали. Всъщност предполагам, че изобщо не сте видели нашите колекции.

— Наистина не съм. Но не защото не се интересувам от тях. А просто защото бях толкова заета.

— Е, в момента не сте чак толкова заета — каза той, поддал се на моментен импулс. — Ще се отбия да ви взема утре в единадесет и лично ще ви разведа. Какво ще кажете?

Тя се усмихна щастливо:

— С най-голямо удоволствие.

Той кимна, също се усмихна и си тръгна.

През останалата част от деня мис Фелоус от време на време си тананикаше. Всъщност… разбира се, нелепо бе да се мисли така… но всъщност това бе почти като… да са си определили среща.

На другия ден той дойде съвсем навреме, усмихнат и мил. Тя бе сменила сестринската си престилка с рокля. Рокля с много строга кройка, естествено, но толкова женствена не се бе чувствала от години.

Направи й сковано-официален комплимент за външността и тя го прие със също такава официална изисканост. Наистина чудесно начало, помисли си. После и хрумна още една мисъл — начало на какво?

Заглуши ги, като се разбърза да каже довиждане на Тими и да го увери, че ще се върне скоро. Провери дали той знае какво има за обяд и къде е обядът.

Хоскинс я заведе в новото крило, където никога досега не бе ходила. Още се чувстваше мирисът на ново и се раздаваха приглушени звуци от строителство, което недвусмислено показваше, че продължават да разширяват тази част на сградата.

— Животни, растения и минерали — каза Хоскинс, както и предишния ден. — Точно тук са животните, най-ефектните ни експонати.

Пространството бе разделено на многобройни стаички и всяка от тях представляваше отделно стаза-мехурче. Хоскинс я заведе пред наблюдателното прозорче в една от тях и тя надникна вътре. Онова, което видя, най-напред й заприлича на пиле, покрито с люспи и с опашка. То препускаше върху два тънки крака, тичаше от стена до стена, а неголямата му птича глава, върху която стърчеше костен ръб като гребена на петел, се озърташе насам-натам. Лапите на малките му предни крайници непрекъснато се свиваха и отпускаха.

— Това е нашият динозавър — поясни Хоскинс. — Имаме го вече месеци наред. Не знам кога ще можем да се откажем от него.

— Динозавър ли?

— Гигант ли очаквахте?

На бузите й се появиха трапчинки:

— Като повечето хора, предполагам. Знам, че някои са малки.

— Не сме искали по-голям от този, повярвайте ми. Обикновено го изследват, но сега, изглежда, е в почивка. Открихме някои интересни неща. Например не е изцяло студенокръвен. Притежава несъвършена способност да поддържа температурата си по-висока от тази на обкръжаващата го среда. За нещастие е мъжки. Още от момента, когато го доставихме, се стремим да фиксираме връзката върху друг, който да е женски, но засега не ни върви.

— Защо женски?

Той я погледна развеселен:

— За да имаме поне известен шанс да получим оплодени яйца и малки динозавърчета.

— Естествено.

Заведе я в раздела с трилобитите.

— Това е професор Дуейн от Вашингтонския университет — обясни той. — Специалист по радиохимия. Ако не греша, той определя съотношението на изотопите на кислорода във водата.

— Защо?

— Това е праисторическа вода, най-малко отпреди половин билион години. Съотношението на изотопите показва температурата на океана по онова време. Точно този професор не се интересува от трилобитите, но мнозина други се занимават предимно с дисекцията им. Те са щастливи, защото имат нужда единствено от скалпел и микроскоп. А Дуейн е принуден да ползува масспектроскоп винаги, когато провежда експеримент.

— Но защо? Не може ли…

— Не, не може. Не може да изнесе отвътре нищо, доколкото това зависи от нас.