Избрани фантастични произведения. Том първи (Ранни разкази. Фондацията)

Имаше представители на древния растителен свят. Тук бяха растителният и минералният отдел. И всеки експонат си имаше свой изследовател. Тук бе като музей, оживял музей, център, в който кипят научни изследвания.

— И вие носите отговорността за всичко това, доктор Хоскинс?

— Само непряко, мис Фелоус. Имам си подчинени, слава богу. Аз самият се интересувам изключително от теоретичните аспекти на проблема: естеството на времето, методите на мезонна интертемпорална ориентация и тъй нататък. Бих заменил всичко това срещу една методика за откриване на обекти, отдалечени във времето на не повече от десет хиляди години. Ако можем да се доберем до историческо време…

Прекъсна го някаква врява — край една от стаичките в другия край се извисяваше тънък свадлив глас. Хоскинс се намръщи, припряно измърмори „извинете ме“ и бързо се отдалечи.

Мис Фелоус го последва.

Един възрастен човек с рядка брадичка и зачервено лице говореше:

— Не съм приключил с много важни аспекти на изследването си. Не разбирате ли?

Един техник с престилка с втъкан монограм I, означаващ „Стаза инкорпорейтид“, се обади:

— Доктор Хоскинс, още отначало бе уговорено с професор Адемовски, че експонатът ще остане тук само две седмици.

— Тогава не знаех колко време ще ми отнемат изследванията. Не съм пророк — извика Адемовски разгорещен.

— Сам разбирате, професоре — отвърна доктор Хоскинс, — че разполагаме с ограничено пространство; налага се да сменяме експонатите. Това парче халкопирит трябва да бъде върнато обратно; други хора чакат следващия експеримент.

— Тогава защо да не си го взема? Нека го изнеса оттам.

— Знаете, че не можете да го вземете.

— Парче халкопирит, едно мизерно петкилограмово парче? Защо не?

— Не можем да си позволим разхода на енергия — рязко отговори Хоскинс. — Знаете го много добре.

Техникът го прекъсна:

— Работата е там, доктор Хоскинс, че той се опита да извади камъка в разрез с правилника и аз едва не пробих стаза-мехура, докато той бе вътре, без да зная, че е там.

Настъпи кратка тишина, после доктор Хоскинс налетя върху учения с някаква студена учтивост:

— Така ли е, професоре?

Професор Адемовски се позакашля:

— Не виждах нищо лошо…

Хоскинс посегна към някакъв шнур, който висеше на височина един човешки ръст вън от въпросното помещение с експоната. Дръпна го.

Мис Фелоус, която надничаше вътре и гледаше съвсем невзрачното парче камък, станало причина за разпрата, шумно си пое въздух, като видя как то престана да съществува. Помещението бе празно.

— Професоре, вашето разрешение да извършвате изследвания в „Стаза“ ще бъде анулирано завинаги. Съжалявам.

— Но почакайте…

— Съжалявам. Вие нарушихте една от най-строгите забрани.

— Ще се оплача пред Международната асоциация…

— Оплаквайте се. Ще се уверите, че в случай като този никой не може да ми повлияе.

Нарочно обърна гръб на професора, остави го да си протестира и попита мис Фелоус с лице, все още побеляло от гняв:

— Бихте ли обядвали с мен, мис Фелоус?

Заведе я в ресторанта, в малкото отделение, предназначено за администрацията. Поздрави останалите и запозна мис Фелоус съвсем непринудено, макар че тя самата страхотно се притесняваше.

„Какво ли си мислят?“ — питаше се тя и отчаяно се мъчеше да изглежда делова.

— Често ли имате подобни неприятности, доктор Хоскинс? — попита тя. — Имам предвид такива, като тази с професора преди малко?

Взе вилицата в ръка и започна да яде.

— Не — натъртено отговори Хоскинс. — За пръв път беше. Разбира се, често ми се налага да убеждавам някого да не изнася експонати, но това бе първият опит наистина да се предприеме такова нещо.

— Спомням си, веднъж говорехте за енергията, която ще бъде погълната в такива случаи.

— Точно така. Естествено, стараем се да компенсираме. Случват се и непредвидени неща и с тази цел разполагаме със специални енергийни източници, които да покрият разхода на енергия при случайно изнасяне на материя от стаза-мехурите, което обаче не значи, че сме съгласни за половин секунда да загубим целогодишен запас енергия или че можем да си го позволим, без плановете за бъдещото ни развитие да изостанат с години. Освен това, представете си, професорът е бил вътре, когато е трябвало стаза-мехурът да бъде пробит.

— Какво щеше да стане, ако той беше вътре?

— Ами правили сме експерименти с неодушевени предмети и мишки — изчезват. По всяка вероятност са били пренесени назад във времето, отнесени, така да се каже, от силата на привличане на обекта, който в дадения момент се устремява отново към своето време. Поради тази причина се налага отвътре в стаза-мехура да се закрепват предметите, които не искаме да бъдат отнесени, а тази процедура е сложна. Професорът нямаше да е закрепен и щеше да се намери в плиоцена в момента, когато освободихме камъка — като се прибавят, естествено, двете седмици, през които е бил тук, в настоящето.

— Щеше да бъде ужасно.