Катедралата

— Не на тази планета. Светът е малък, както много от нашите хора са открили с течение на времето. Помисли как ще изглежда животът ни заедно. Никой от нас няма да може да излезе, за да купи пакет чай, без да се запита дали не се виждаме за последно. Всяко писмо в пощенската кутия може да избухне в лицето ти. А какво ще стане… Ако имаме деца? Помисли малко за това.

Той не отговори. Тя поклати бавно глава:

— Не искам да живея така. Достатъчно ми е да се тревожа за себе си. Чувствам голямо облекчение, че няма за кого друг да се тревожа. Нито за теб, нито за Шийла… защо трябва да идвам с теб и да се притеснявам кога ще те убият? Защо и ти да се тревожиш кога ще ме открият?

Той се втренчи в пода между краката си, после вдигна поглед към олтара.

— Но… ти би желала… искам да кажа, ако беше възможно…

Тя затвори очи.

— Някога исках. Предполагам, все още искам. Ала съдбата ни е отредила друго.

Той се изправи рязко и тръгна по пътеката.

— Е, щом поне би искала… приятно ми е да го знам, Морийн. Ще добавя името на Шийла в списъка.

— Не очаквай нищо в замяна.

— Не очаквам. Хайде да се връщаме.

— Имаш ли нещо против да постоя тук?

— Аз, не. Но… тук не си в безопасност. Мегън…

— Божичко, Брайън, говориш за нея сякаш е бясно куче, дебнещо да убие овцата, която се е отделила от стадото.

— Тя е малко… отмъстителна.

— Отмъстителна? Какво съм й сторила?

— Тя… тя те обвинява донякъде за залавянето на брат й. Знам, че е глупаво, но тя е…

— Кръвожадна? Как си се забъркал с тази дивачка? В това ли се превръща младостта на Ирландия?

Флин погледна към входа на параклиса.

— Може би. Единственото, което познават, е войната, единственото, което Мегън познава от дете. Някогашните танци и пикници са се превърнали в баналност. Тези млади хора дори не си спомнят как изглеждаше Белфаст преди. Затова не можеш да ги виниш.

Нали разбираш? Тя се изправи.

— При нея има нещо повече от военна психоза. Ти и аз… Брайън, нашите души не са мъртви, нали?

— Ние си спомняме живота отпреди.

Морийн си спомни за Джийн Кеърни. Представи си и лицата на останалите.

— Ние започнахме, помниш ли?

— Не. Другата страна го започна.

— Какво значение има? Дълго след като всичко приключи, нашата страна ще има в наследство деца, превърнати в убийци, и деца, треперещи в тъмните ъгли. Ние го създаваме и ще трябва да мине едно поколение, за да бъде забравено.

Той завъртя глава:

— Боя се, няма да е достатъчно. Ирландците не забравят нищо за едно поколение. Те го записват и го препрочитат, и го разказват край огнището. Ти, аз и Мегън сме продукт на случилото се далеч преди сегашните беди. Кръвопролитията, извършени от Кромуел, сякаш са станали преди седмица, големият глад сякаш е бил вчера, въстанието и гражданската война са започнали тази сутрин. Попитай Джон Хики. Той ще ти каже.

Тя въздъхна дълбоко.

— Ще ми се да не беше толкова прав за тези неща.

— Ще ми се ти да не беше толкова права за нас. Хайде! Тя тръгна с него и двамата излязоха от тихия параклис.

Глава 42

Флин слезе по стъпалата към ризницата и видя Бърк и Педар Фицджералд застанали един срещу друг от двете страни на вратата. На площадката до Бърк беше оставен портативен телевизор. Флин каза на Фицджералд:

— Доведи свещеника след пет минути.

Фицджералд преметна автомата през рамо и го остави. Бърк огледа внимателно Флин. Изглеждаше изморен, дори малко тъжен. Флин извади детектора за микрофони и го прекара покрай телевизора.

— И двамата сме подозрителни хора, по характер и професия. Но колко самотни ни прави това, нали?

— Защо е тази внезапна меланхолия? Флин поклати бавно глава.

— Не преставам да мисля, че всичко няма да свърши добре.

— А аз почти мога да ти гарантирам.

Флин се усмихна.

— Ти си истинско облекчение след онова магаре Шрьодер. Не ме тормозиш със сладки приказки и не ме убеждаваш да се предам.

— След този комплимент не ми е удобно да го кажа, но наистина е разумно да се предадеш.

— Не мога, дори и да искам. Тази машина, която сглобих, няма истинска глава, нито истински мозък. Но има много смъртоносни придатъци, в и извън катедралата, и всеки е настроен да действа или реагира при определени условия. Аз съм само създателят, който стои извън този организъм. Предполагам, че говоря от негово име, но не с неговата уста. Разбираш ли?

— Да.

Бърк не можеше да определи дали този песимизъм е подправен, Флин беше прекрасен актьор. Всяка негова реплика бе измислена така, че да създава илюзия и да предизвиква определен отговор.

Флин кимна и се облегна тежко на решетката. Бърк остана с впечатлението, че той води някаква вътрешна борба, която изчерпва голяма част от силите му. След малко Флин започна:

— Както и да е, ето за какво исках да разговаряме. Хики и аз стигнахме до заключението, че Мартин е отвлякъл настоящия архитект на «Свети Патрик». Ще попиташ защо. За да не можете да планирате и осъществите успешна атака срещу нас.