Катедралата

Бърк го обмисляше. Наистина, сега в резиденцията на кардинала и в енорийския дом щеше да цари повече оптимизъм, ако Стилуей и Белини в този момент разглеждаха плановете. Бърк се опита да сглоби всичко в главата си. Фенианите бяха изпуснали Стилуей. Вече беше станало ясно. Морийн Малоун нямаше да открие онази врата към коридора, ако Стилуей бе вътре. Защото Стилуей, дори и да беше храбър мъж, след петнайсет минути, прекарани с тази банда, щеше да изплюе всичко. Не беше твърде трудно да се сети човек, че майор Мартин бе предвидил колко важен е Стилуей и че го е отвлякъл, преди фенианите да се доберат до него. Но за да се допусне това, човек трябваше да знае колко отвратителен и хладнокръвен е майор Мартин. Флин наруши мълчанието.

— Сега стана ли ти ясно? Мартин не иска полицията да действа прекалено бързо. Той иска да проточи нещата, иска да наближи крайният срок. Вероятно вече е предложил да поискате удължаване на срока. Познах ли?

Бърк не отговори, Флин се приближи още.

— А без твърд план за атака вие сте готови да му повярвате. Искам да ти кажа, че в шест часа и три минути тази катедрала няма да съществува. Ако нападнете, ще загубите много хора. Единственият начин да се предотврати кръвопролитието, е да изпълните моите условия. Ти знаеш, че загубихте. Затова преглътни цялата си проклета гордост и съобщи на тъпите копелета там горе, че всичко свършва дотук.

— Няма да ме чуят.

— Накарай ги да те чуят!

— За хората отвън фенианите не са нищо по-различно от онази нюйоркска улична банда, която се нарича Езичниците — каза Бърк. — Те не могат да си позволят да сключват сделки с теб, Флин. Законът ги задължава да те арестуват, да те хвърлят в дранголника заедно с крадците и изнасилвачите, защото такива са всички терористи, крадци, убийци и изнасилвачи, но в по-голям мащаб.

— Млъкни!

Известно време никой от двамата не пророни нито дума. После Бърк заговори по-кротко:

— Казвам ти каква е тяхната позиция. Казвам ти онова, което Шрьодер няма да ти каже. Вярно е, че загубихме, обаче е вярно също и че няма, и не можем, да капитулираме. Вие можете да го направите… с чест… Споразумейте се за най-добрите възможни условия, оставете оръжията…

— Не. Нито един от нас вътре няма да приеме по-малко от вече поисканото.

— Добре — кимна Бърк. — Ще предам това. Може би все пак ще успеем да измислим нещо, което да спаси теб, хората ти, заложниците и катедралата… Ала хората в затворите… — Той поклати глава. — Лондон никога няма…

Флин също поклати глава.

— Всичко или нищо.

Двамата изпаднаха в мълчание. Всеки беше наясно, че е казал повече, отколкото трябва. Всеки беше наясно също, че е изгубил част от зародилото се между тях.

Гласът на Педар Фицджералд долетя от горния край на стълбището:

— Отец Мърфи!

Флин се обърна и викна в отговор:

— Прати го да слезе.

Свещеникът тръгна със залитане по мраморното стълбище. Като подпираше огромното си тяло на месинговия парапет. Усмихна се през превръзките и рече приглушено:

— Патрик, радвам се да те видя.

Той протегна ръка през металните пръчки. Бърк я пое.

— Добре ли си? Мърфи кимна.

— Размина ми се на косъм. Господ все още не иска да ме прибере.

Бърк пусна ръката на свещеника и отдръпна своята. Флин протегна ръката си.

— Дай ми това.

Бърк отвори шепа и Флин взе късчето хартия. Разгърна го и прочете думите, написани с молив. «Хики изпрати последното съобщение от изповедалнята». Следваше доста точно описание на защитните сили в катедралата. Флин се намръщи над първото изречение. «Хики изпрати последното съобщение…» какво ли значи то? Прибра листчето и ги погледна. В очите му нямаше гняв.

— Гордея се с тези хора, Бърк. Показаха силен дух. Дори и двамата свещеници успяват да ни държат на тръни.

Бърк се обърна към Мърфи:

— Някой от вас има ли нужда от лекар? Мърфи поклати глава:

— Не. Малко сме пострадали, но лекар не може да направи за нас кой знае колко. Ще се оправим.

— Това беше, отче. Върви при другите — рече Флин. Мърфи се огледа неуверено. Погледна веригата и катинара, после Флин, който беше висок колкото него, но не толкова тежък.

Флин долови опасността и се дръпна назад. Дясната му ръка висеше отстрани, но положението на пръстите показваше, готов е да посегне за пистолета.

— Случвало се е да ме удрят свещеници и преди, и имам да си връщам. Не ми давай повод. Върви!

Мърфи кимна, обърна се и вдигна крак да изкачи стъпалата. После извика през рамо:

— Пат, кажи на хората отвън, че не се страхуваме.

— Те го знаят, отче.

Мърфи се застоя малко пред вратата на криптата, после се обърна и изчезна зад извивката на стълбището.

Флин мушна ръце в джобовете си. Сведе очи към пода, после бавно ги вдигна, докато срещна погледа на Бърк. каза без следа от жестокост:

— Обещай ми нещо, лейтенант. Обещай ми едно нещо тази нощ…

Бърк чакаше.

— Обещай ми, ако ни нападнат, ти да бъдеш с тях.

— Какво?… Флин продължи:

— Защото, нали разбираш, ако знаеш, че си бил дотолкова въвлечен, ти подсъзнателно няма да виждаш или казваш там горе нещата, които би трябвало да кажеш. И след това няма да живееш в мир със съвестта си. Знаеш какво искам да кажа.