— Да. Аз ще говоря, а вие ще слушате. Ако слушате, без да дремете или да си чоплите носовете, след това ще отговоря на въпросите ви.
Няколко репортери се изсмяха. Техниците завършиха настройването на апаратурата и един от тях извика:
— Господин Хики, може ли да кажете нещо, за да изпробваме звука?
— Да изпробвате звука ли? Добре. Ще ви изпея малко от «Хора зад телена ограда» и когато свърша, искам да включите камерите. Аз съм зает човек тази нощ.
Той запя с нисък, дрезгав глас: По тесните улици на Белфаст, в полумрака на ранното утро, плъзнаха британски войници.
Разбиваха вратите със злоба, разплакваха децата, измъкваха бащите им от леглата, биеха синове пред безпомощни майки, които гледаха как кръвта облива лицата им…
— Благодаря, господин Хики… Хики продължи с припева: Бронирани коли, танкове и пушки дойдоха и отнеха децата на народа. Но други мъже ще сменят тези, които гният зад телената ограда.
— Благодаря, сър.
Камерата светна. Някой извика:
— В ефир!
Рот погледна в камерата и заговори:
— Добър вечер. Аз съм Дейвид… Извън кадъра, Хики продължи да пее: Хвърлиха ги в тъмница без съд и присъда, а те дори не са направили престъпление. Виновни са само затуй, че са ирландци, значи народът ни ще е виновен завинаги. Рот погледна надясно.
— Благодаря ви… Истината ще обиколи света, воините на Кромуел отново са тук. Името на Англия ще падне в калта, под силата на всички честни мъже.
Рот погледна настрани към Хики, който изглежда вече бе свършил. Отново върна очите си към камерата.
— Добър вечер. Аз съм Дейвид Рот. Предаваме на живо… Както виждате… от залата за пресконференции в катедралата «Свети Патрик». Недалеч от мястото, където се намираме, неизвестен брой въоръжени лица от ИРА…
— Фениани! — кресна Хики.
— Да… фениани… са обсадили катедралата и са задържали четирима заложници: Кардинал…
— всички знаят това! — викна Хики. Рот изглеждаше объркан.
— Да… С нас тази вечер е господин Джон Хики, един от… фенианите…
— Насочи камерата към мен, Джери — заповяда Хики. — Насам, по-насам. А така. — Усмихна се и започна: — Добър вечер и честит празник на Свети Патрик. Аз съм Джон Хики, поет, учен, войник и патриот. — Той се облегна назад в стола си. — Роден съм през 1905-а, или там някъде, в семейството на Томас и Мери Хики, в малка каменна къща извън Клонакили в графство Йорк. През 1916-а, когато бях още малко момче, служих на родината си като вестоносец в Ирландската републиканска армия. Великден, понеделник, 1916-а, ме завари в обсадената Централна поща на Дъблин, с поета Падрейк Пиърс, профсъюзния водач Джеймс Конъли и техните бойци, в това число и моят баща Томас. Обградени бяхме от «Ирландските мускетари» и «Ирландските пушки», тези лакеи на британската армия. — Хики запали отново пурата си, без да бърза, после продължи: — Падрейк прочете прокламация от стъпалата на пощата и неговите думи звучат в ушите ми до днес. — Той прочисти гърлото си и цитира с гръмлив глас: — «Ирландски мъже и жени, в името на Бог и всички мъртви, от които Ирландия е наследила своите древни традиции и национално единство, ние сме призовани да свикаме нейните деца под знамената и да се борим за свобода».
Хики продължи да лъкатуши през смес от история и фантазии, факти и лични предразсъдъци, изтъквайки се като участник в някои от най-известните събития през десетилетията, последвали Великденското въстание.
Повечето от репортерите се бяха навели напред и слушаха с интерес. Някои изглеждаха нетърпеливи и озадачени.
Хики се държеше съвсем спокойно и сякаш не забелязваше камерите и прожекторите. От време на време споменаваше катедралата, за да поддържа интереса им, след което се впускаше в дълга полемика срещу правителствата на Великобритания и Америка, и винаги внимаваше да изключва народите на тези страни като обект на гнева си. Говори за страданията и раните си, за своя баща-мъченик, за мъртвите си другари, за една изгубена любов, като не забравяше да спомене всеки човек по име. Сияеше, когато разказваше за революционните си победи, и ставаше мрачен, когато предричаше черно бъдеще за разделена Ирландия. Най-сетне се прозя и поиска чаша вода.
Рот се възползва от тази възможност да попита:
— Може ли да ни кажете как точно превзехте катедралата? Какви са вашите искания? Смятате ли да убиете заложниците и да взривите катедралата, ако…
Хики вдигна ръката си.
— Още не съм стигнал до тази част, момче. За какво говорех? А, да. Стигнах до 1956-а. През тази година ИРА, която действаше в Южната част, поде кампания срещу шестте графства, окупирани от британците на север. Водех отряд от мъже и жени близо до гората Дуун и попаднахме в засада, устроена от цял полк британски парашутисти, подкрепени от Ълстърската полиция.