Катедралата

— Извинявайте! Това е лекарството ми за сърце. — Пресуши чашата и изпухтя доволно. — Сега ми е по-добре. Е, докъде бях стигнал? Вярно, 1973-а — той размаха ръце. — О, я стига с това. Слушайте ме всички вие! Не искаме да направим нищо на тези в катедралата. Не искаме да нараним един принц на Римската църква, един свят човек, добър човек, нито неговия свещеник отец Мърфи, прекрасен човек… — Той се наклони напред и събра ръце. — Не искаме да разрушим нито един олтар или статуя в този красив Божи дом, който хората в Ню Йорк и Америка обичат толкова силно. Ние не сме варвари или езичници. — Вдигна ръцете си в умолителен жест. — Сега ме чуйте… — Гласът му се задави и в очите му наедряха сълзи. — Ние искаме само още един шанс за младия живот, който бива погубван в британските концентрационни лагери. Ние не настояваме за невъзможното. Не отправяме безотговорни искания. Ние само искаме, молим, молим в името на Бог и човечеството ирландските синове и дъщери да бъдат освободени от мрака и деградацията на тези невероятни тъмници. — Отпи малко вода и отново впи очи в камерата.

— Но кои са тези, които са толкова безсърдечни към нас?

— Той удари по масата. — Кои са тези, които не желаят да освободят нашите хора? — Тряс! — Кои са тези, които с непреклонната си политика застрашават живота на хората в тази огромна катедрала? — Удари с двата си юмрука. — Проклетите британци, ето кои!

Облегнат на стената в офиса на монсеньор, Бърк гледаше екрана. Шрьодер седеше зад бюрото, а Шпигел се бе върнала в люлеещия се стол. Белини се разхождаше пред телевизора и пречеше на всички да гледат, но никой не му направи забележка.

Бърк отиде до двойната врата, разтвори крилата й и погледна във външния офис. Човекът от Държавния департамент, Арнолд Шеридан, стоеше до прозореца, потънал в мисли. От време на време поглеждаше представителите на Великобритания и Ирландия. Бърк остана с впечатлението, че Шеридан се готвеше да им съобщи неприятната новина от Вашингтон, че Хики набира точки и е време да поговорят. Неловко, почти смутено мълчание бе надвиснало в стаята, докато монологът на Хики продължаваше. Сцената напомняше на Бърк всекидневна, в която възрастни и тинейджъри бяха попаднали на някакъв филм по телевизията с неприкрити сексуални сцени.

Гласът на Хики се задави от вълнение.

— Много от вас може да попитат дали е прилично да окупираме Божия дом с такава цел. Мога да ви уверя, че то беше най-трудното решение за всеки от нас. Но ние не толкова обсадихме катедралата, колкото намерихме убежище в нея. Искаме древното си право на убежище. А какво по-добро място да потърсим помощта на Бог. — Той спря сякаш се бореше с някакво решение, после продължи тихо: — Днес следобед, много американци за първи път видяха неприличното лице на религиозния фанатизъм, практикуван от оранжистите на Ълстър. Точно тук, на улиците на този вселенски град, грозотата на религиозната нетърпимост и преследвания беше разкрита с ясна непогрешимост. Песните, които тези фанатици изпяха, са песни, на които учат децата си в домове, училища и църкви…

Той изправи стойката си, неприязненият израз на лицето му се стопи и превърна в тъгата на един стар човек. Поклати главата си бавно.

Шрьодер отвърна поглед от екрана и попита Бърк:

— Какво беше това последното за оранжистите? Без да отделя очи от телевизора, Бърк отговори:

— Те все още твърдят, че са протестантски лоялисти от Ълстър и вероятно ще продължат да го повтарят поне до сутринта. Но според сведенията от разпитите, те са бостънски ирландци. Вероятно от временната ИРА, вербувани за случая. — Като имаше предвид всички външни детайли на цялата афера — психологическият разчет на времето, отразяването в медиите, тактическата подготовка, политическите маневри и събирането на информация — му беше ясно, че Флин няма да удължи срока и да рискува да обърне работите срещу себе си. Шпигел рече:

— Беше тактическа грешка да се покаже Хики по телевизията.

Шрьодер опита да се оправдае:

— Какво друго можех да сторя? Белини се намеси:

— Защо да не го отвлека? Тогава ще можем да го използваме в преговорите за заложниците.

— Отлична идея — каза Шрьодер. — защо не отидеш да го удариш по главата, преди да са прекъснали за реклама?

Бърк погледна часовника си. 22,25. Нощта изтичаше бързо, щеше да съмне преди някой да разбере, че е твърде късно.

Хики огледа залата за пресконференции. Забеляза, че Лангли беше изчезнал. Наклони се напред и каза: