Катедралата

Бакстър вдигна глава към трона на кардинала. В отговор той също наведе глава. Бакстър погледна часовника си.

— Тръгваме след двайсет и седем минути.

Флин се качи с асансьора до репетиционната зала на хора. Излезе на балкона и отиде зад Лиъри, надвесен над парапета, наблюдаваше заложниците през оптическия мерник. Флин попита:

— Има ли нещо?

Лиъри продължи да наблюдава четиримата в светилището. В миналото бе разбрал, че не само може да предусети движенията на хората и да разгадае израза на лицата им, но също и да чете по устните им. Той отговори:

— Няколко думи. Не много ясни. Трудно ми е да виждам устните им. Заложниците бяха стигнали до някаква степен в отношенията си, когато общуваха с по-малко думи, ала езикът на телата им започваше да му става по-ясен.

Флин попита:

— Е, ще се опитат ли, или няма?

— Ще опитат.

— Как? Кога?

— Не знам. Скоро. Флин кимна.

— Първо предупредителни изстрели, после се цели в краката. Разбра ли?

— Да.

Флин вдигна полевия телефон на парапета и се обади на Мълинс горе в камбанарията.

— Доналд, отдалечи се от камбаните!

Мълинс преметна пушката си през рамо и постави на ушите си заглушител за стрелба. Взе полевия телефон и бързо слезе по стълбата на по-долното ниво.

Флин отиде до малко табло близо до конзолата на органа и включи деветте копчета, които задействаха камбаните. Застана пред клавиатурата на органа и разтвори книгата с нотни текстове. После постави пръстите си върху големите клавиши и се присъедини към органа на Хики.

Най-голямата камбана, която се наричаше „Патрик“ гръмна, звукът разтърси камбанарията и едва не отнесе Мълинс.

Една по една деветнайсетте огромни камбани започнаха да бият своя карилкон, започвайки от първото ниво, където беше стоял Мълинс и продължавайки нагоре към една точка почти на върха, на двайсет и едно нива над улицата.

На тавана чаша с кафе падна от мостика. Артър Нолти и Джийн Кеърни запушиха уши и се изтеглиха в ъгъла, който гледаше над Медисън. Звъненето предизвика резонанс в галериите и на балкона, който стигна до най-долу. На южната кула Рори Дивейн слушаше мелодията, която идваше от отсрещната кула. Той видя как движението по околните покриви и долу на булеварда замря. В студения зимен въздух ритмичните звуци на „Дани бой“ изпълниха Манхатън.

Тълпите покрай полицейските кордони започнаха да викат възторжено, да вдигат чаши и бутилки и да пеят. От вратите заизлизаха хора и се трупаха по булевардите и страничните улици.

Предаването по телевизията приключи със събитието в залата за пресконференции и се прехвърли на покрива на центъра „Рокфелер“. По баровете и домовете в цял Ню Йорк и страната хората видяха на екраните кадри на катедралата, окъпана в синя светлина. Една камера даде в близък план зелено-златното знаме, което Мълинс бе закачил на кулата.

Песента на камбаните беше уловена в картина и звук и предадена от единия до другия край на континента. Сателитните връзки го понесоха по целия свят.

Рори Дивейн постави сигнална ракета в специалния пистолет, насочи го през разбития вентилационен отвор и стреля. Ракетата се издигна нагоре и лумна в зелен пламък, после увисна като махало в небето и освети сградите и улиците. Дивейн отиде до друг отвор и стреля отново.

Далечни камери, разположени по улиците пред барове и ресторанти, показаха кадри на пеещи, викащи и разплакани мъже и жени. Калейдоскоп от образи се завъртя на екраните — барове, тълпи, зелени светлини в небето, снимани отблизо лица на полицаи със стиснати устни. Камбанарията, катедралата в далечен план.

Сигналните ракети започнаха да се редуват по цвят — червени, бели, сини, после зелени, оранжеви и бели като знамето на Ирландия. През цялото време живата мелодия на „Дани бой“ се разнасяше от камбанарията и се лееше от телевизорите и радиоапаратите.

О, Дани бой, гайдите, гайдите свирят, планината огласят, отекват в дола. Отиде си лятото и розите вече умират. Ти върви, аз ще те чакам тук, у дома.

Най-сетне, след необичайно дълго мълчание, репортерите започнаха да добавят коментар към сцената, макар че тя не се нуждаеше.

В светилището заложниците слушаха хипнотизирани и смълчани. Хики свиреше на органа още по-съсредоточено, Флин го следваше с камбаните. От време на време двамата мъже се поглеждаха през огромното разстояние, което ги делеше.

Хики засвири за трети път „Дани бой“, за да не развали магията, която горчиво-сладката песен беше разпръснала над колективната душа на катедралата и града. Той се засмя през сълзите, които се стичаха по набръчканите му бузи.

В резиденцията на кардинала и енорийския дом единственият звук, който се чуваше, беше на камбаните. Той пресичаше разстоянието между сградите и излизаше от десетина телевизора в различни стаи, пълни с хора.

Бърк стоеше във вътрешния офис на монсеньор, където „Отчаяната дузина“ се бе събрала отново, попълнена с нови членове, на които Бърк постави етикета „Измъчените помощници“.

Шрьодер стоеше настрана с Лангли и Робърта Шпигел, която, забеляза Бърк, започваше да се превръща в постоянен спътник на Лангли.

Лангли се вторачи в екрана: