Катедралата

— Ако имаха телевизори в деня на възкресението на Исус, щеше да изглежда точно по този начин.

Бърк не успя да сдържи усмивката си:

— Добър усет за момента. Добър театър… фойерверки… но Господи, това отнема време.

— И спестява разговорите за психологически неизгодната ни позиция — добави Шпигел.

Майор Мартин стоеше в дъното на стаята между Крюгер и Хоган. Държеше главата и очите си обърнати напред и говореше сякаш на себе си:

— Винаги сме подценявали охотата, с която ирландците се превръщат в обществен спектакъл. Защо не страдат мълчаливо като цивилизовани хора?

Двамата агенти се спогледаха зад гърба му, но не казаха нищо. Мартин погледна единия, после другия. Разбра, че е в беда. Измърмори с небрежен тон:

— Предполагам, че трябва да оправим това, или те самите ще го оправят по типичния си ирландски начин. О, извинявай, Хоган…

Дъглас Хоган се отдръпна от Мартин.

Монсеньор Даунс намери дневника си, заровен между книжата на Бърк, дръпна го към себе си и отвори на 17-и март. Написа в него:

„10,30 ч. Вечерта. Тази вечер камбаните биха така, както са били в миналото, за да отбележат празнуването на свети дни, свършването на войни и смъртта на президенти“. Той спря за малко, после добави: „Те биха може би за последен път. И мисля, че хората почувстваха това. Те слушаха и пяха. В зори, ако такава е волята на Господ, камбаните ще изсвирят «Възхвала на Бога». Или, ако Той пожелае, те никога няма да свирят повече“. Монсеньор Даунс остави химикалката и затвори дневника.

Доналд Мълинс вдигна приклада на пушката си и проби дупка в дебелото непрозрачно стъкло в долната част на кулата. Направи около десетина такива отвора за наблюдение. Шумът от счупването беше заглушен от звъна на камбаните. Мълинс преметна пушката през рамо и вдиша дълбоко. Приближи се до един пробит прозорец от източната страна и погледна студената нощ навън.

Видя как Рори Дивейн редува звездни фойерверки със сигнални ракети. Ясното нощно небе под бледата луна бе осеяно с цветове. Тревогата и отчаянието, които беше чувствал цяла вечер, внезапно бяха погълнати от светлата нощ и той усети увереност пред смъртта, която го очакваше тук.

Глава 46

Харолд Бакстър не погледна часовника си. Знаеше, време е. Всъщност, помисли си той, трябваше да тръгнат по-рано, преди биенето на камбаните и фойерверките, преди речта на Хики, преди фенианите да се бяха превърнали от терористи в борци за свобода.

Той хвърли последен продължителен поглед на катедралата, после отправи взор към телевизионния екран. Един кадър от покрива на център „Рокфелер“ показваше кръстообразната форма на синята катедрала. В горния ляв ъгъл се виждаше енорийският дом, а в горния десен — резиденцията на кардинала. След пет минути щеше да седи на едно от двете места, да пие чай и да разказва своята история. Надяваше се Морийн, свещеникът и кардиналът също да са с него. Но даже и ако един или повече от тях бъдат убити, то щеше да е победа, защото щеше да означава край за фенианите.

Бакстър се надигна от скамейката и се протегна нехайно. Ръцете му трепереха и сърцето му биеше силно. Отец Мърфи стана и прекоси светилището. Размени няколко тихи думи с кардинала, после тръгна уж случайно към гърба на олтара и погледна стълбището надолу.

Педар Фицджералд седеше с гръб към вратата на криптата, а автоматът му сочеше надолу към вратата за ризницата. Тихичко си пееше. Отец Мърфи повиши глас да надвика органа:

— Господин Фицджералд. Фицджералд бързо вдигна очи.

— Какво има, отче?

Гърлото на Мърфи пресъхна. Потърси с очи Бакстър на отсрещната страна, не го откри. Той каза:

— По това време изслушвам изповеди. Някой може да те смени, ако искаш…

— Нямам какво да изповядам. Върви си!

Бакстър укроти треперенето на краката си, пое дълбоко въздух и тръгна. Измина разстоянието до дясната страна на олтара на три дълги крачки и направи два скока надолу по стълбището. Звукът на органа заглушаваше всичко. Веднага след него тръгна Морийн.

Отец Мърфи ги видя внезапно да се появяват на отсрещните стълби и направи кръстен знак над главата на Фицджералд. Фицджералд почувства опасността и се извъртя бързо. Видя Бакстър, който летеше към него и насочи срещу него автомата.

Отец Мърфи чу изстрел от балкона и се хвърли надолу по стълбите. Погледна през рамо да види кардинала, но разбра, че той не го бе последвал.

Лиъри даде само един изстрел. Мишените му се скриха за по-кратко време, отколкото на него му бе нужно, за да се прицели точно след отката. Беше останал само кардиналът, седнал неподвижно на трона си — алено петно сред белия мрамор и зелените карамфили. Лиъри видя как Хики се изкачи през органа и скочи в светилището до трона. Кардиналът се изправи и застана на пътя му. Ръката на Хики се стрелна напред и го повали на земята. Лиъри спря кръстчето на окуляра върху проснатото тяло на кардинала.

Флин продължи песента на камбаните, защото не искаше хората отвън да разберат, че нещо вътре не е наред. Виждаше светилището в огледалото и извика:

— Това беше всичко, господин Лиъри.

Лиъри свали пушката си.