Катедралата

Галахър погледна него и Морийн и в израза му пролича разбиране и одобрение. Очите му срещнаха тези на Морийн. Той понечи да каже нещо, само се обърна и бързо се качи. Флин погледна оставащите стъпала до заключената врата и обърна лице към Морийн.

Тя разбра, Брайън Флин бе утвърдил себе си като водач, беше наложил волята си над останалите. Разбра също, че той щеше да отиде и по-далече. Щеше да я освободи, но не знаеше дали искаше да го направи заради нея, заради себе си, или за да демонстрира, че може да прави което пожелае, да покаже, че той е Фин Макмейл — водачът на фенианите. Тя слезе и спря до вратата, Флин я последва и махна с ръка към ризницата.

— Тук е пресечната точка на два свята… светът на святото и този на земното, на живите и мъртвите. Дали някога тези два толкова различни светове, са били отделени от по-тънка преграда?

Тя се вгледа в тихата ризница. На олтара в параклиса на свещениците трепкаше молитвена свещ, масите стояха наредени покрай стените, покрити със старателно сгънатите бялочервени покривки за великите пости. Великден, помисли си тя. Пролет. Възкресението и животът. Тя погледна Флин. Той й предложи:

— Ще избереш ли живота? Ще тръгнеш ли без другите?

Морийн кимна:

— Да, ще тръгна.

Той се поколеба, после извади ключовете от джоба си. С трепереща ръка отключи ключалката на вратата и катинара на веригата. После започна да развива веригата. Бутна назад лявото крило и огледа отворите на коридорите, обаче не видя и следа от полиция.

— Побързай!

Тя хвана ръката му.

— Ще тръгна, но с теб. Той я погледна и попита:

— Би ли оставила и другите да тръгнат с мен?

— Да.

— Можеш ли да го направиш и да живееш без угризение на съвестта?

— Да.

Флин погледна отворената врата.

— Ще стоя в затвора дълго време. Можеш ли да чакаш?

— Да.

— Обичаш ли ме?

— Да.

Той протегна ръка към нея, тя бързо се изкачи по стъпалата и спря на половината път до площадката.

— Няма да ме избуташ навън. Ще тръгнем заедно.

Той стоеше и гледаше силуета й на светлия фон на вратата на криптата.

— Аз не мога да тръгна.

— Даже и заради мен? Аз бих го направила заради теб. А ти?

— Не мога… за Бога, Морийн… не мога. Моля те, ако ме обичаш, върви! Върви!

— Заедно. По който и да е път, но заедно.

Флин наведе глава и я поклати. След дълго мълчание чу стъпките й нагоре по стъпалата.

Заключи вратата и тръгна след нея. Когато се качи в светилището на олтара, я намери отново легнала, с белезници на китката и затворени очи.

Флин излезе от светилището, отиде до една скамейка в средата на катедралата и седна, без да откъсва очи от олтара. Изненадващо му дойде на ум, че неща, които повечето хора смятаха за изпитание — ролята на водач, смелостта, способността да направляваш собствената си съдба — му се удаваха съвсем лесно. Беше Божи дар, смяташе той. Но любовта — толкова обикновено чувство, че дори невзрачните мъже бяха благословени с любещи жени, деца, приятели — винаги му бе убягвала. И единственият път, когато я беше открил, тя бе толкова трудна, че стана болезнена и за да накара болката да спре, той накара любовта да спре чрез силата на собствената си воля. И все пак тя се връщаше, отново и отново. Аmоr vinсit оmnia8, както проповядваше отец Майкъл. Той тръсна глава. Не, аз победих любовта.

Почувства се напълно изпразнен от съдържание. В същото време, за свой ужас и отвращение, се чувстваше добре в ролята на властелин над себе си и своя свят.

Остана седнал на скамейката дълго време. Флин погледна Педар Фицджералд, легнал свит отстрани до органа. Беше завит с одеяло до покритата със засъхнала кръв брадичка. Флин застана до Джон Хики, който лежеше върху клавиатурата на органа, и се загледа в бледото му, почти восъчно лице. Полевият телефон иззвъня и Хики се размърда. Чу се втори звън и Флин грабна слушалката. По кабела долетя гласът на Мълинс.

— Върнах се в камбанарията. Приключи ли вече с камбаните?

— Да… Как изглеждат нещата навън?

— Отдолу е много тихо. Но по-далече… Все още се виждат хора по улиците — отговори Мълинс.

Флин долови нотка на почуда в гласа на младия мъж.

— До късно празнуват, а? Дадохме им един празник на Свети Патрик, който винаги ще помнят.

Мълинс рече:

— Дори не обявиха полицейски час.

Флин се усмихна. Америка му напомняше за „Титаник“. Имаше разрез, дълъг триста фута, в единия борд, и оттам непрекъснато нахлуваше вода, но те продължаваха да сервират напитки в салоните.

— Изобщо не прилича на Белфаст, нали?

— Не.

— Усещаш ли долу някаква тревога… раздвижване?…

Мълинс помисли, после отвърна:

— Не, все още изглеждат спокойни. Със сигурност са измръзнали и уморени, но не се долавя напрежение. Няма предаване на заповеди, нито оная характерна вдървеност, която се забелязва преди атака.

— Ти как се оправяш със студа?

— Минах тази фаза.

— Ти и Рори ще видите първи изгрева.

Мълинс отдавна се беше отказал от надеждата да види изгрева.

— Да, изгревът от камбанарията на „Свети Патрик“ в Ню Йорк. Може да се напише цяло стихотворение.

— Ще ми го прочетеш по-късно — той затвори и вдигна слушалката на вътрешния телефон. — Свържете ме с капитан Шрьодер, моля!