Катедралата

— По-добре ли се чувстваш?

— О, да. Хайде пак да го направим.

Една старица, която седеше сама пред тях, се обърна:

— Как е момичето? Как си, скъпа? По-добре ли си?

Морийн я погледна мълчаливо. Гражданите на Белфаст са способни на всичко — от убийство и предателство, до християнско милосърдие.

Старицата им показа беззъбата си усмивка и продължи тихо:

— Между хълмовете Скуайърс и Макилуенс се намира долината Флаш. Там има едно абатство, сигурно го знаете, абатство Уайтхорн. Свещеникът, отец Донели, ще ви приюти тази нощ.

Флин фиксира жената студено:

— Кое ви кара да мислите, че се нуждаем от място за нощуване? Прибираме се у дома.

Автобусът спря, старицата се изправи, без да каже нищо повече, затътри се напред и слезе. Автобусът потегли отново. Сега Флин се почувства неуверен.

— Наближава следващата спирка. Ще можеш ли да се справиш?

— Не мога да остана и секунда повече в този автобус. Тя млъкна и се замисли.

— Тази жена… — започна той.

— Мисля, че можем да й се доверим.

— Не се доверявам на никого.

— В каква страна живеем! Той й се присмя:

— Що за глупости говориш, Морийн? Ние сме тези, които помогнаха да стане такава.

Тя сведе глава:

— Прав си, разбира се… Както винаги.

— Приеми това, което си. Аз съм приел себе си. Приспособил съм се. Тя кимна. С тази своя странна логика той обърна всичко наопаки. Брайън беше нормалният. Тя — не.

— Аз тръгвам за абатство Уайтхорн. Той вдигна рамене:

Това е по-добре от някой плевник, предполагам. Нуждаеш се от превръзка… Но ако добрият отец ни издаде…

Вместо отговор Морийн му обърна гръб. Той обгърна раменете й:

— Знаеш, че те обичам.

Тя наведе очи и кимна. Автобусът спря отново след около половин миля и двамата се придвижиха към вратата.

— Това не е Клейди — обади се шофьорът.

— Няма значение — отвърна Флин. Слязоха от автобуса и щом стъпи на пътя, Флин хвана Морийн подръка: — Този мръсник ще докладва за нас още на следващата спирка.

Пресякоха пътя и поеха на север по черен път с редици от самодивски дървета от двете страни, Флин погледна часовника си, после небето на изток.

— Почти съмна. Трябва да стигнем там, преди селяните да се разшетат наоколо. Тук почти всички са протестанти.

— Знам.

Морийн си поемаше дълбоко въздух, докато вървяха под слабия дъждец. Мръсната атмосфера и грозотата на Белфаст бяха останали далече назад и от това тя се чувстваше по-добре. Белфаст — това пепеляво петно на фона на зелената прелест на графство Антрим, тази чернилка в душата на Ирландия. Понякога й се искаше градът да потъне отново в блатото, от което беше изникнал.

Минаха покрай зелени плетища, добре обработени ниви и пасища, осеяни с бали сено за добитъка.

Опияняващ аромат на влага изпълваше въздуха, първите утринни птици запяха.

— Няма да се върна в Белфаст.

Той я прегърна и докосна лицето й с ръка. Челото й започваше да пари.

— Ще видим какво ще мислиш след седмица-две.

— Ще отида да живея на юг. В някое селце.

— Добре. И какво ще правиш там? Ще угояваш прасета? Или ще си купиш къща? Имаш ли някакви спестявания, Морийн?

— Помниш ли къщата с изглед към морето? Каза, че някой ден ще отидем да си живеем там мирно.

— Някой ден, може би.

— Тогава ще отида в Дъблин. Ще си намеря работа.

— Да, в Дъблин има добри възможности за работа. След година ще ти възложат обслужването на масите покрай прозорците, където сядат американски туристи. Или ще те сложат на шевната машина до прозореца, където ще се радваш на малко слънце и въздух. Това е тайната. До прозореца. — След малко той продължи: — Може би в Килийн…

— Не, никога няма да се върнеш в родното си село. Никога не е същото. По-добре да отидеш в което и да е друго голямо село. Хайде да отидем в Америка.

— Не! — Силата на собствения му глас го изненада. — Никога няма да направя това, което всички те направиха — имаше предвид семейството и приятелите си. Толкова от тях заминаха за Америка, Канада и Австралия. Беше ги загубил безвъзвратно, както загуби майка си и баща си в деня, когато ги погреба. Всички в Ирландия, северна и южна, загубваха семейства, приятели, съседи, дори съпруги, съпрузи и любими заради емиграцията. Беше като страшна чума, която помиташе земята, вземаше първородните, най-умните, най-търсещите приключения, и оставяше старите, болните, покорните, самодоволно богатите и отчаяно бедните. — Това е моята страна. Няма да я напусна и да стана черноработник в Америка.

Тя кимна. По-добре да си цар на бунището в Белфаст.

— Мога да замина и сама.

— И сигурно трябва.

Вървяха тихо, прегърнали се с ръце през кръста. И двамата разбираха, че тази нощ бяха загубили нещо повече от малко кръв.

Глава 3

Пътят ги изведе до малка долина без дървета между два хълма. Луната осветяваше бялата каменна сграда и й придаваше призрачен вид на фона на мъглата. Приближиха се предпазливо до нея и застанаха под току-що напъпил явор. Малко овално гробище, оградено с ниски зелени храсти, се простираше покрай стената на абатството. Флин се промуши през живия плет и помогна на Морийн да влезе в гробището.