Катедралата

Църковният двор беше запуснат и пълзящи растения увиваха надгробните плочи. Белите цветове на поветицата, която бе дала името на абатството, предзнаменование за добър или лош късмет според различните суеверия, гъсто покриваха тясната пътечка. Малка странична порта във високата каменна стена водеше в манастирската обител. Флин я бутна и огледа тихия двор.

— Седни на тази пейка. Ще потърся спалнята на братята.

Тя седна, без да продума, и оброни глава на гърдите му. Когато отново отвори очи, видя Флин и един свещеник надвесени над нея.

— Морийн, това е отец Донели.

Тя се опита да фокусира погледа си върху застаряващия свещеник, слабичък мъж с бледо лице.

— Здравейте, отче.

Той взе ръката й, а с другата я прихвана под мишница. Сякаш беше недвусмислена демонстрация на връзката между тях. Той беше пастирът, а тя бе неговото агне. Готово. Ролята на всеки от тях беше издълбана в камък още преди две хилядолетия.

— Върви с мен — подкани я той. — Дръж се за ръката ми.

Тримата прекосиха обителта и минаха под сводестата врата на многоъгълна сграда. Морийн разпозна традиционното разположение на залата на катедралния съвет, мястото, където се съвещаваха монасите. За миг си помисли, че ще се изправи пред събранието им, но видя на светлината на една настолна лампа, че стаята бе празна. Отец Донели спря внезапно и се обърна:

— Имаме лечебница, но се страхувам, че трябва да ви настаня в скривалището, в случай че полицията и войниците дойдат да ви търсят.

Флин не отговори.

— Можете да ми се доверите.

Флин не се доверяваше на никого, но ако бъдеше предаден, поне военният съвет нямаше да го счита за толкова глупав да се довери на един свещеник.

— Къде е това скривалище? Мисля, че нямаме много време.

Отецът ги поведе по някакъв коридор, после отвори вратата в дъното. Сивотата на утрото влизаше през прозорец от рисувано стъкло, разливайки светлина, която по-скоро можеше да се почувства, отколкото да бъде видяна. Едничка обречена свещица догаряше в червена стъкленица и Флин разбра — намират се в малката църква на манастира.

Свещеникът запали свещ на стенната поставка и я откачи.

— Следвайте ме към олтара. Стъпвайте внимателно. Флин огледа църквата и не видя, нито чу, нещо в сенките да сигнализира за опасност. Забеляза, че липсва потискащата миризма на тамян и восък. Въздухът в църквата миришеше като този отвън. Свещеникът му бе казал, че абатството е изоставено. Отец Донели очевидно не беше игумен, а изпълняваше ролята на пазач, макар да не изглеждаше точно типа свещеник, който епископ би заточил на такова място. Не изглеждаше и като тип, готов да укрива членове на временната ИРА просто заради тръпката от цялата работа. Отецът излезе отново от мрака със свещ в ръка.

— Насам.

Поведе ги към полуотворена врата от извито ковано желязо в задната част на олтара.

— Това е мястото, което използваме. — Погледна двамата бегълци, за да види защо не пристъпват към нея. — Криптата — добави той, сякаш да поясни.

— Знам какво е. Всеки знае, че под светилището на олтара има крипта.

— Да — кимна отец Донели. — Първото място, което проверяват. Елате с мен.

Флин надзърна надолу към каменните стъпала. Свещ в кехлибарено стъкло, вероятно поддържана винаги горяща, осветяваше стена и под от бял варовик.

— Защо до тази нощ не съм чувал, че това абатство е място, където човек може да е в безопасност?

Свещеникът отговори с тих равен глас:

— Защото до тази нощ не сте имали нужда от него. Типичните дрънканици на свещениците, помисли Флин. Обърна се към Морийн. Тя погледна стълбището, после отеца. Инстинктите й се бунтуваха срещу влизането в криптата. Все пак отговорът беше да стори това, за което настояваше свещеникът. Пристъпи към стълбите и слезе, Флин погледна отеца и прекрачи прага. Отец Донели ги поведе покрай стената от варовик и гробниците на покойните абати на Уайтхорн. Спря и отвори бронзовата врата на една от гробниците, върху която пишеше: „Саймъс Кейхил“. Вдигна свещта и влезе в нея. В средата на помещението, върху каменен постамент, лежеше дървен ковчег.

Отец Донели подаде свещта на Флин и повдигна капака на ковчега. Вътре имаше тяло, увито в тежък покров. Ленът бе покрит със зелена плесен.

— От клечки и слама е — каза той. Бръкна в ковчега и освободи скрития механизъм. Дъното на ковчега се отдели от едната страна и хлътна надолу заедно с фалшивата мумия, закрепена за него. — Да, да. Твърде мелодраматично за век като нашия, но когато е замислено, е било необходимо и доста разпространено. Вървете. Слизайте. Има стълбище. Видяхте ли го? Тръгнете по тунела в дъното, той води до една стая. Ето свещта, за да виждате къде вървите. В стаята има още свещи.

Флин се прехвърли над постамента, премятайки краката си странишком. Ходилата му напипаха горното стъпало и той застана в ковчега. Противна миризма на разложение лъхаше от тъмната дупка. Погледна въпросително отец Донели.

— Това е входът към ада, момчето ми. Не бой се, там долу ще намериш приятели.

Флин се опита да се засмее на шегата, обаче неволна тръпка полази по гърба му.

— Предполагам, трябва да ти благодарим.