Катедралата

— И аз мисля, че трябва. Но сега побързайте. Искам, когато пристигнат, да закусвам в трапезарията.

Флин слезе две-три стъпала надолу, отец Донели помогна на Морийн да се прехвърли през постамента и ковчега на първото стъпало. С една ръка Флин я прихвана, а с другата държеше свещта. Тя гледаше да не докосва увитата мумия, докато се спускаше. Отец Донели вдигна дъното на ковчега, после затвори капака и напусна гробницата, захлопвайки зад себе си бронзовата врата.

Флин държеше напред свещта и следваше тесния, колкото да мине човек, тунел с дължина около петдесет ярда. Зад гърба си стискаше ръката на Морийн. Влезе в едно уширение и тръгна покрай стената отдясно. Откри свещи в стенни свещници, разположени на неравни интервали по неизмазаните стени от неодялан камък. Запали ги един по един, обикаляйки цялата стая. Въздухът беше леден и от устата му излизаше пара. Огледа бавно цялото помещение.

— Странно място.

Морийн се уви в сиво одеало, което откри, и седна на ниско столче.

— Ти какво очакваше, Брайън, зала за танци?

— Виждам, че се чувстваш по-добре.

— Чувствам се ужасно.

Той обходи периметъра на шестстенната стая. На една от стените имаше голям келтски кръст, а под кръста — малък сандък на дървена поставка. Флин постави ръката си по прашния капак, ала не го отвори. Обърна се към Морийн:

— Вярваш ли му?

— Той е свещеник.

— Свещениците не са по-различни от останалите хора.

— Разбира се, че са различни.

— Ще видим. — Едва сега почувства умората, срещу която така дълго се беше борил, и се отпусна на влажния под. Подпря се на стената до сандъка, с лице към стълбището.

— Ако осъмнем в Лонг Кеш?

— Аз ще съм виновна. Нали така? Сега заспивай. Флин се унесе в дълбок и разпокъсан, подобен на припадък сън. Веднъж отвори очи, за да види Морийн, увита в одеалото и легнала на земята до него. Събуди се втори път, когато чу дъното на ковчега да пада и да се удря в стената на тунела. Скочи и застана до входа на помещението. В струята светлина, нахлула от криптата, се виждаше да виси дъното на ковчега и гротескното подобие на мъртвец, залепено за него като гущер на стена.

Появи се тялото на човек: черни обувки, черен панталон, свещеническата якичка, после лицето на отец Донели. Носеше поднос за чай високо над главата си, докато слизаше по стъпалата.

— Бяха тук и си отидоха.

Флин премина тунела и пое подноса, който свещеникът му подаде. Отец Донели затвори ковчега и заедно влязоха в скривалището, Флин остави подноса на малка дървена маса.

Отецът огледа стаята така, както домакин оглежда гостна. Загледа се в спящата Морийн, после се извърна към Флин:

— Значи си взривил бронирана кола, а? Много дръзко, бих казал.

Флин не му отговори.

— Е, както и да е. Проследили са те до фермата на Маклоулин горе на пътя. Добри лоялни североирландци са тези Маклоулин. Твърди презвитерианци. Семейството се преселило от Шотландия, дошли с армията на Кромуел. Още триста години, и ще започнат да смятат Ирландия за своя родина. Как е момичето?

Флин коленичи до нея.

— Спи — докосна челото й. — Има температура.

— Заедно с чая и бекона има таблетки пеницилин и военен комплект превързочни материали — той извади малка бутилка от джоба си. — И малко „Дънфис“, ако имате нужда.

Флин пое бутилката:

— Едва ли някога съм изпитвал по-голяма нужда от това.

Разви капачката и отпи голяма глътка. Отец Донели придърпа двете столчета до масата и седна:

— Да я оставим да поспи. Ще пия чай с теб.

Флин седна и загледа как свещеникът извършва всички старателни действия на човек, отнасящ се сериозно към храната и пиенето.

— Кои бяха тук?

— Британци и полицаи от Ълстър. Както обикновено, полицаите искаха да преобърнат всичко, но някакъв британски офицер ги възпря. Някой си майор Мартин. Чувал си за него, нали? Доста е известен. Както и да е. Всички изиграхме ролите си отлично.

— Радвам се, че сте прекарали добре. Съжалявам само, че трябваше да събудя всички толкова рано.

— Знаеш ли, синко, имам чувството, че всеки участник в тази война тайничко се възхищава на противника си. Тръпката май не е чак толкова неприятна.

Флин погледна свещеника. Ето поне един човек, който казва истината.

— Можем ли да се измъкнем от тук? — попита той и отпи от горещия чай.

— Ще трябва да почакате, докато се махнат от стените и плетищата. Гледат с бинокли, нали знаеш? Поне два дни. Ще тръгнете през нощта, разбира се. — Свещеникът неочаквано се засмя: — Ах, господин…

— Кохаран.

— Който и да си. Кога ще спре всичко това?

— Когато британците си тръгнат и шестте северни графства се обединят с двайсет и шестте южни.

Свещеникът остави чашата си:

— Не е вярно, момчето ми. Истинското желание на ИРА, най-тайното тъмно желание на католиците, независимо, че всички говорим как ще живеем в мир след обединението, е да депортират всички протестанти в Англия, Шотландия и Уелс. Да изпратят обратно семейство Маклоулин в страна, която не са виждали от триста години.

— Това са пълни глупости. Свещеникът повдигна рамене:

— Лично мен това не ме интересува. Искам само ти да надникнеш в сърцето си.

Флин се наведе над масата: