Катедралата

— Не е нужно да ме уверяваш в това. От моя страна искам да ви внуша да направите най-после нещо, защото мозъкът на кардинала ще потече по олтара, последван от страхотна експлозия която ще чуят чак във Ватикана, и толкова горещ огън, че ще стопи месинговите топки на Атлас. И това ще стане по-бързо, отколкото можете да се изкачите по тези стъпала с таран и секач за обезвреждане на взривни устройства. Ясен ли съм?

— Да, сър.

— И спри да ме наричаш сър, захаросан задник такъв! Когато бях момче, ако някой погледнеше накриво полицай, си изпросваше цяла седмица бой. Сега всички наричат убийците „сър“. Нищо чудно, че са избрали Ню Йорк за тази работа. Шибаните ченгета предпочитат да играят софтбол с някоя банда от предградията, вместо да режат глави. И докато сме на тази тема, искам да споделя, че не ми харесва гласа ти, Шрьодер. Много е мазен. Как, по дяволите, си получил тази работа? Гласът ти изобщо не е подходящ.

— Да, сър… господин Хики… Как бихте искали да ви наричам?

— Наричай ме кучи син, Шрьодер. Аз съм точно такъв. Давай, ще се почувстваш по-добре!

Шрьодер прочисти гърлото си.

— Добре… Вие сте кучи син.

— О, така ли? Е, бих предпочел да бъда кучи син, отколкото задник като теб — той се засмя и затвори.

Шрьодер остави слушалката, въздъхна дълбоко и изключи високоговорителите.

— Е, мисля… — той погледна досието на Хики. — Много е неуравновесен. Може би шизофреник — погледна Бърк.

— Не е нужно да ходиш, ако…

— Налага се. Къде е храната — изправи се той. Лангли се обади:

— Не ми хареса това за експлозията. Майор Мартин се намеси:

— Щях да бъда изненадан, ако не бяха поставили експлозиви. Те са им специалитетът.

Бърк тръгна към вратата.

— Специалитет на ирландците е да правят глупости — той погледна Мартин. — Не изтънчени и не хитроумни номера, майоре. Просто глупости. Ако им дадеш достатъчно гелигнит и пластичен експлозив, могат да взривят и Слънчевата система. — Отвори вратата и погледна през рамо. — Четирийсет и пет порции. Май ще трябва да изядат по три-четири, за да докажат, че са толкова на брой.

Белини викна към отдалечаващата се фигура на Бърк:

— Надявам се да си прав, Бърк. Силно се надявам. — Той се обърна към хората в стаята: — Завиждам му, че не трябва да влиза там със стрелба.

Шрьодер погледна монсеньор Даунс, който бе пребледнял, после се обърна към Белини:

— За Бога, Джо, спри. Няма да се налага да влизаме с бой в тази катедрала.

Майор Мартин разглеждаше някакви антики върху полицата над камината. Рече сякаш на себе си, но достатъчно силно, за да го чуят всички:

— Дали?

Глава 29

Флин стоеше с Морийн на площадката пред входа на криптата. Избра от връзката един ключ и отвори зелената остъклена врата. Отвътре се видя стълбище, което слизаше в погребална зала, облицована с бял мрамор. Той се обърна към Педар Фицджералд:

— Там някъде може да открием таен коридор. Няма да се бавя.

Фицджералд закрепи автомата си под мишница и се спусна по стъпалата, Флин захлопна вратата и погледна надписа, издълбан в бронза: Requiescant In Расе.

— Да почиват в мир — преведе го.

Под надписа имаше метални табелки с имената на предишните архиепископи на Ню Йорк, погребани в криптата. Той се обърна към Морийн:

— Помниш ли колко се страхувахме да слезем в криптата на абатство Уайтхорн?

Тя кимна.

— В живота ни има твърде много гробове и бягства, Брайън. Господи, я се погледни! Изглеждаш с десет години по-стар, отколкото си.

— Така ли? Е… Това не е просто от бягане. Дължи се отчасти на недостатъчно бързо бягане — замълча, после добави: — Хванаха ме.

Тя обърна главата си към него:

— О… Не знаех.

— Запазиха го в тайна. Майор Мартин. Помниш ли го?

— Разбира се. Свърза се веднъж с мен. Веднага след като заминах за Дъблин. Искаше да разбере къде си. Твърдеше, че това ще облекчи положението на Шийла… каза още, че щял да отмени заповедта за задържането ми. Държа се приятно, но знаех, че ако ме беше хванал в Белфаст, щеше да отскубне ноктите ми един по един.

Флин се засмя:

— И какво отвърна ти на този приятен човек?

— Щях да го пратя да те потърси в ада, но поразмислих и реших, че може наистина да отиде и да те открие там. Така че го пратих на майната си.

Флин отново се засмя, ала очите му я преценяваха замислено. Тя прочете изражението на лицето му:

— Искам да разбереш, никога не съм била предателка. Ако искаш, ме смятай за изменница, но предателка, никога.

Той кимна:

— Вярвам ти. Ако не ти вярвах, отдавна да съм те убил.

— Щеше ли да го направиш? Той смени темата:

— Ако се опиташ да избягаш отново, и други ще пострадат.

Тя не отговори, Флин извади от джоба си някакъв ключ и го вдигна.

— Ето ключът за катинара на веригата. Сега ще отключа и можеш да си тръгнеш.

— Не без останалите.

— Но би опитала да избягаш без тях.

— То е друго нещо.

Той се усмихна и продължи да държи ключа пред нея: