Катедралата

Бърк спря вниманието си върху Арнолд Шеридан, квинтесенция на представата за държавен служител — пестелива усмивка, приятни маниери, обработен глас, който не казваше нищо. Беше назначен в отдела по безопасността, но вероятно намираше за проява на лош вкус дори факта, че само привидно е ченге. Бърк разбираше, като човек, който присъства в центъра на събитията, Шеридан можеше да промени поведението на администрацията във всички възможни посоки. Твърда линия, умерена линия или липса на определено становище. Вашингтон можеше да принуди Лондон да отстъпи, а след това, като плочки от домино, Дъблин, Олбъни и управата на Ню Йорк щяха да се надпреварват кой първи да го последва. Но докато гледаше Шеридан, той установи, че няма представа какво става зад тези учтиви безизразни очи.

Докато говореше, Бърк погледна и Шрьодер. Този човек бе съвършен слушател, така както беше съвършен говорител. Чуваше и запомняше всяка дума, дори интерпретираше нюансите, правеше анализ и стигаше до заключения. Но в крайна сметка, по силата на някакъв невероятен процес в мозъка му, никога не разбираше същността на казаното. Бърк тръсна пепелта в чашка от кафе:

— Не мисля, че този тип е банален случай от буквара. Смятам, че няма да се огъне в исканията си и няма да допусне отсрочки, Шрьодер.

Шрьодер настоя:

— Всички правят отсрочки, Бърк. Искат да изиграят пиесата докрай и мислят, че отстъпката ще дойде през следващата минута, или през следващия час, или на другия ден. Такава е човешката природа.

Бърк завъртя глава:

— Не разчитай на вероятността да ти дадат повече време.

Майор Мартин се намеси в разговора:

— Ако може да кажа нещо… Анализът на лейтенант Бърк е погрешен. Разправям се с ирландци от десет години и знам, те са ужасни лъжци, мошеници и блъфьори. Флин ще даде отсрочка, ако продължавате да му давате надеждата за…

— Глупости! — стана Бърк.

Ирландският генерален консул също се изправи:

— Майоре, мисля, че е непочтено да характеризирате ирландците…

Майор Мартин насила вложи дружелюбна нотка в гласа си:

— О, извини ме, Томас! Говорех само за ИРА, разбира се. — Той обходи с очи стаята: — Нямах предвид ирландците в Америка. Комисар Рурк, господин Хоган, лейтенант Бърк и — той погледна усмихнато Шрьодер, — вашата по-добра половина.

Комисар Рурк кимна, за да покаже, че няма лоши чувства:

— Всички сме малко напрегнати. Хайде да приемаме всичко по-спокойно. Съгласни ли сте? — Той погледна Бърк: — Лейтенант, майорът има повече опит в тези неща. Той ни осигурява ценна информация и ни позволява да вникнем в нещата. Знам, че ирландските проблеми са твой специалитет, но този не е от ирландско-американско естество. Сега нещата са по-различни.

Бърк огледа присъстващите:

— За малко искам да го превърна в чисто американски проблем. По-точно, искам да разговарям с комисар Рурк, капитан Шрьодер, инспектор Лангли и господин Хоган насаме.

Комисар Рурк се чудеше какво да предприеме. Майор Мартин тръгна към вратата:

— Трябва да отида до посолството.

Томас Донахю също се извини и го последва. Монсеньор Даунс кимна и излезе. Арнолд Шеридан стана и погледна часовника си:

— Ще се обадя в министерството. Белини попита:

— Искаш ли да остана, Бърк?

— Това не засяга теб, Джо. Белини отвърна:

— Надявам се да е така — и тръгна навън. Помощникът на губернатора внезапно се разбърза:

— О! трябва да тръгвам — и излезе.

Робърта Шпигел се облегна назад в люлеещия се стол и запали нова цигара:

— Или вървете да си говорите в мъжката тоалетна, макар да не гарантирам, че няма да ви последвам, или говорете тук.

Бърк реши, че няма нищо против нейното присъствие. Дръпна Лангли в далечния край на стаята и попита тихо:

— Още ли нямаме връзка с Джак Фъргюсън?

— Свързахме се с жена му. Тя е на легло. И на нея не се е обаждал.

Бърк поклати глава. Обикновено смяташе за своя първостепенна отговорност безопасността на информатор, който е в опасност, но сега нямаше време за Джак Фъргюсън. Фъргюсън сигурно го разбира — и, надяваше се, че разбира също опасността за живота си. Бърк застана в средата на стаята и се обърна към хората, които бяха останали: