Храмът на инките

И като ги съберем заедно — завърши Демонако, — се изправяме пред адски сериозен проблем. Защото това са хората, които са откраднали вашата Супернова и ако се съди по записа, който току-що видяхме, в момента се опитват да намерят тирий.

В сумрака преди разсъмване в подножието на планината се готвеше пир.

След като победи каймана, Рейс любезно отклони проявите на възхищение на индианците и помоли да го оставят да си почине. Спа дълбоко — Господи, имаше нужда от това, не беше мигвал от близо тридесет и шест часа — и се събуди точно преди зазоряване.

Подносът, който поставиха пред него, бе достоен за цар. Върху големи зелени листа туземците бяха наредили храни от джунглата. Личинки, плодове, царевица. Дори парчета сурово месо от кайман. Ръмеше, ала като че ли никой не обръщаше внимание.

Рейс и спътниците му седяха в широк кръг пред селското светилище и се хранеха под зоркия поглед на истинския идол.

Макар че им бяха върнали оръжието, туземците все още се отнасяха към тях с известна подозрителност. Въоръжени с лъкове и стрели, десетина индиански воини зловещо стояха наоколо и бдително наблюдаваха Наш и хората му — както бяха правили през цялата нощ.

Рейс седеше до вожда на племето и антрополога Мигел Морос Маркес.

— Вождът Роа иска да изрази огромната си благодарност за това, че идвате при нас — преведе думите на стария индианец Маркес.

Уилям се усмихна.

— За една нощ се превърнахме от крадци в почетни гости.

— Ако кайманът ви беше изял — отвърна Маркес, — вашите приятели щяха да бъдат хвърлени на рапите. Сега те се греят на вашата слава.

— Те не са ми приятели — възрази Рейс.

Габи Лопес седеше от другата страна на дребния антрополог, развълнувана от присъствието на една жива легенда. В края на краищата, както беше казала на Рейс още през първия им ден в Перу, преди девет години Маркес отишъл в джунглата да проучва примитивните амазонски племена и не се завърнал.

— Доктор Маркес — рече Габи, — моля ви, разкажете ни за това племе. Трябва да сте имали тук невероятни преживявания.

Той се усмихна.

— Така е. Тези индианци наистина са забележителни хора, едно от последните изолирани племена в цяла Южна Америка. Макар да твърдят, че от векове живеят в това село, подобно на повечето други местни обитатели, те са помади. Често цялото село просто се вдига и се премества другаде — в търсене на храна или по-топъл климат — за шест месеца или дори година. Казват, че имали връзка с този район, връзка с храма в кратера и котешките божества, които живеят в него.

— Как така Духът на народа се е озовал при тях? — прекъсна го Рейс.

— Моля, не ви разбрах?

— Според Ръкописа на Сантяго, Ренко Капак примамил рапите в храма с помощта на идола. После се затворил вътре с тях. Дали по някое време тези индианци не са влезли в храма, за да вземат идола?

Маркес преведе думите му на вожда Роа. Старецът поклати глава и бързо отвърна нещо на кечуа.

— Вождът Роа казва, че княз Ренко бил много умен и храбър мъж, както може да се очаква от Избраника. Вождът също казва, че хората от неговото племе с гордост се смятат за негови преки потомци.

— Негови преки потомци — повтори Рейс. — Но това значи, че Ренко е излязъл от храма…

— Ами, да — загадъчно потвърди Маркес, превеждайки думите на вожда.

— Но как? Как е успял да избяга?

В този момент Роа заповяда нещо на един от своите воини и той тичешком изчезна в най-близката колиба. Скоро се върна с малък предмет в ръце.

Когато индианецът се приближи, Рейс видя, че носи тънък бележник. Кожената му подвързия изглеждаше много стара, ала страниците бяха добре запазени.

Вождът отново заговори и Маркес преведе:

— Господин Рейс, Роа казва, че отговорът на вашия въпрос се крие в начина, по който е построен самият храм. След прочутата битка на Ренко и Алберто с Ернандо Писаро, да, князът наистина отишъл в храма — с идола. Но успял да излезе от него — пак с идола. Цялата история за случилото се се съдържа в този бележник.

Рейс погледна книжлето в ръцете на вожда. Копнееше да разбере какво пише вътре.

Роа му подаде бележника.

— Вождът ви го поднася като подарък — каза Маркес. — В края на краищата вие сте първият човек от четиристотин години, който идва в селото и може да го прочете.

Уилям веднага го разтвори и видя пет-шест кремави страници, покрити с почерка на Алберто Сантяго.

Той благоговейно го прелисти.

Това беше истинският край на историята на Сантяго.

— Имам един въпрос — неочаквано се обади Йохан Краус. Той се наведе напред от мястото си в кръга. — Как рапите са успели да оцелеят толкова време в храма?

След като поговори с вожда, Маркес отвърна:

— Роа казва, че ще намерите отговора на този въпрос в бележника.

— Но… — започна Краус.

Индианецът рязко го прекъсна.

— Роа казва, че ще намерите отговора на въпроса си в бележника — твърдо повтори Маркес. Въпреки гостоприемството си към Рейс, вождът очевидно не изпитваше особено топли чувства към спътниците му.

Дъждът започна да се усилва. След няколко минути Уилям чу тътена на далечна гръмотевица. Дъги и Ван Люън също се обърнаха.

— Наближава буря — каза Рейс.