Храмът на инките

Кенеди поклати глава и погледна към небето. Тътенът се усилваше.

— Не — отвърна той и вдигна автомата си от земята.

— Какво искаш да кажеш?

— Това не е буря, професор Рейс.

— Тогава какво е?

В този момент, още преди Дъги да успее да му отговори, в небето се появи огромен хеликоптер „Сюпър Сталиън“.

Следваше го втори, който се спусна ниско над селото и вятърът от перките му разтърси околните дървета.

Рейс, Дъги и Ван Люън скочиха, а всички индианци посегнаха към лъковете си.

Ревът на двата хеликоптера над селцето бе оглушителен. Внезапно от вертолетите бяха хвърлени по осем въжета и след миг по тях започнаха да се спускат шестнадесет мъже в пълна бойна униформа, стиснали оръжия в ръце — шестнадесет зловещи сенки на фона на утринното небе.

Те обсипаха селото с град от куршуми.

Хората се втурнаха във всички посоки. Индианците се скриха в гъсталаците около колибите. Ван Люън и Дъги откриха огън с автоматите си.

Кенеди бе улучен на две места в левия крак, а немският зоолог Краус се гърчеше от болки, докато цялото му тяло — лицето, ръцете, гърдите — се превръщаше в еднообразна маса от разкъсана кървава плът, надупчена с безброй куршуми.

Двата хеликоптера бяха на пет-шест метра над селото и сееха смърт с картечниците си. Когато се изправяше, Уилям забеляза думата, написана на корпусите им: „ВМФ“.

Това бяха хората на Романо.

Най-после бяха пристигнали.

И тогава, докато се опитваше да се скрие от двата заплашителни вертолета, на Рейс му хрумна странна мисъл.

Не трябваше ли Романо да има три хеликоптера „Сюпър Сталиън“?

Наоколо му засвириха куршуми. През дърветата Рейс видя, че Франк Наш тичешком се отдалечава от светилището и потъва в гъсталака, следван от Лорън и Коупланд.

Погледна към светилището. Идолът все още беше там.

Но дали бе истинският?

Докато по земята наоколо избухваха дупки от куршуми, Уилям се втурна към огромния дървесен дънер, извади идола от нишата и го обърна наопаки.

От основата му липсваше цилиндрично парче.

Това беше копието.

— Не… — ахна Рейс.

Хеликоптерите обсипваха селото с огън. Перките им вдигаха вятър, силен като торнадо.

Той се затича след Наш и другите двама.

— Къде отиваш? — извика зад него Рене.

— Наш взе идола! — отвърна Рейс. — Истинския…

В този момент един от големите вертолети избухна във въздуха. Разнесе се оглушителна експлозия.

Мощният хеликоптер падна като в някакъв ужасен забавен кадър точно върху увисналите на въжетата хора.

Войниците — тюлени от флота — първи достигнаха земята, незабавно последвани от горящия корпус, който с ужасен грохот се стовари отгоре им.

Над Уилям бързо се разпръскваше хоризонтална димна следа.

Димната следа от ракета въздух-въздух. Рейс я проследи до източника й.

И видя друг хеликоптер!

Само че този не беше транспортен като двата „Сюпър Сталиън“, а двуместен боен вертолет, малък, с призматична кабина и закрито опашно витло. Приличаше на хищна механична богомолка.

Макар че Рейс не го знаеше, това бе АН–66 „Команчи“ американски боен хеликоптер последно поколение.

Въздушното подкрепление на Наш.

Най-после беше пристигнало.

В утринното небе се появи още един „Команчи“ и откри огън по втория „Сюпър Сталиън“ с двуцевната си картечница „Гатлинг“.

Оцелелият хеликоптер на флота му отвърна със собствената си картечница, прикривайки все още висящите под него осем тюлена.

Краката на първия тюлен докоснаха земята и точно в този момент в челото му се заби стрела.

Останалите седем войници продължиха да се спускат по въжетата. Индианците убиха още двама. Другите скочиха в калта и се пръснаха във всички посоки.

Хеликоптерът им обаче беше в беда. Той се завъртя странично с нос към двата „Команчи“, които го обстрелваха.

Внезапно от него се стрелна ракета „Сайдуиндър“, описа съвършено хоризонтална димна следа, с огромна скорост се заби в кабината на един от „Команчите“ и го взриви.

Ала това само окончателно го обрече на гибел. Защото имаше още един „Команчи“. Той бързо се обърна и изстреля ракета „Хелфайър“ срещу противника си.

След мигове ракетата улучи тежкия хеликоптер отстрани. Стените му се разбиха и по земята се посипаха горящи останки. Корпусът му се стовари сред дърветата край селото.

Мокри папратови клони шибаха лицето на Рейс, докато двамата с Рене тичаха през гъстите храсти на юг от селския площад по следите на Франк Наш.

Минаха покрай Ван Люън. Сержантът стоеше зад една от колибите и стреляше с немския си автомат по трима от петимата тюлени, оцелели при спускането си от втория „Сюпър Сталиън“.

Стреляше ниско — опитваше се да ранява, не да убива. В края на краищата, те бяха негови сънародници и след като по-рано в хидроплана беше чул за Франк Наш и опитите на армията да нанесе удар под пояса на флота, верността му бе разколебана. Не искаше да убива хора като самия него — обикновени войници, които изпълняваха заповеди — освен ако наистина не се налага.

Тримата тюлени бяха залегнали зад дърветата край светилището и когато се използваха координирано, техните МР–5 достойно съперничеха на неговия G–11. Внезапно стрелбата им спря — бяха ги нападнали група индианци, въоръжени с брадви, стрели и тояги.