Храмът на инките

— Невъзможно, господин полковник… тук няма къде да кацнем… прекалено… дървета.

— Тогава ни вземете от другото село — извика Наш, — онова с цитаделата. Точно на изток. Прелетете над кратера и погледнете надолу. Няма как да не го видите. Там има достатъчно място да кацнете.

— Ясно, господин полковник… ще се видим там.

Двата оцелели хеликоптера незабавно прелетяха над Наш и се отдалечиха към Вилкафор.

Минута по-късно тримата стигнаха до кратера и се спуснаха по пътеката.

Рейс, Рене и Ван Люън тичаха през гъсталака — след Наш и идола.

Рапите не се виждаха.

Призори трябва да се бяха върнали в дълбините на кратера, помисли си Уилям. Надяваше се маймунската урина по тялото му да не се е изпарила съвсем.

Стигнаха пътеката.

В това време Наш, Лорън и Коупланд приближиха цепнатината и се втурнаха вътре. Краката им шляпаха във водата. Те изобщо не забелязаха тъмните котешки глави, които лениво се надигнаха от плиткото езеро.

Тримата излязоха на крайречната пътека, обгърната в рядка утринна мъгла, но не спряха да се насладят на гледката. Просто продължиха напред към Вилкафор, към грохота на хеликоптерите.

След още две минути вече бяха до рова откъм западната страна на селото.

Там спряха.

Заковаха се на място.

Пред тях с ръце на тила стояха десетина мъже и жени. Всички бяха неподвижни и не обръщаха внимание на рева на хеликоптерите.

Двама от тях бяха тюлени, но нямаха оръжие. Другите носеха сини флотски униформи или обикновени цивилни дрехи — учените от УСВП.

И тогава Наш забеляза хеликоптера.

Самотен „Сюпър Сталиън“.

Третият вертолет на флота.

Беше спрял в центъра на селото.

А от въздуха двата хеликоптера на сухопътните сили — „Команчи“ и „Блак Хоук“ II — бяха насочили картечници и ракетохвъргачки право към безпомощните хора на земята.

Две минути по-късно се появиха Рейс, Рене и Ван Люън.

Когато стигнаха на главната улица, двата вертолета на армията бяха кацнали и Наш се перчеше като пуяк пред хората от флота с лъскавия идол в едната ръка и сребърен „Зиг-Зауър“ в другата.

Екипажите на хеликоптерите, общо шест души — двама от „Команчи“ и четирима от „Блак Хоук“ — бяха обърнали автоматичните си пушки към групата от флота и УСВП.

— А, професор Рейс, колко любезно от ваша страна да се присъедините към нас — каза полковникът, когато Уилям и спътниците му излязоха на главната улица на Вилкафор и погледнаха към странната смесица от военни и цивилни, застанали с ръце на тила.

Рейс не отговори. Очите му се плъзнаха наоколо в търсене на някого.

Мислеше си, че щом това е групата на Романо, участниците в законния проект „Супернова“, може би…

Той се вцепени.

Откри го.

Цивилен, облечен в обикновени туристически дрехи и обувки. Въпреки че не се бяха виждали от близо десет години, Рейс веднага позна тъмните вежди и прегърбените рамене.

Брат му.

— Марти… — ахна той.

— Професор Рейс… — каза Наш.

Уилям не му обърна внимание и се приближи до брат си. Те застанаха един срещу друг. Не се прегърнаха. Двама братя, ала съвсем различни хора.

Докато Рейс беше покрит с кал и смърдеше на маймунска урина, дрехите на Марти бяха съвсем чисти. Той гледаше с разширени очи Уилям — мръсните му дънки, дрипавата шапка — сякаш е извънземен.

Марти бе по-нисък и по-набит от Рейс. Изражението на Уилям винаги беше открито и спокойно, а лицето на брат му — вечно навъсено.

— Уил… — каза Марти.

— Съжалявам, Марти. Не знаех. Измамиха ме да дойда с тях. Казаха, че били от УСВП, че те познавали и…

Рейс внезапно замълча, забелязал още един човек, когото познаваше.

Той се намръщи.

Ед Девъру.

Девъру беше нисък, очилат четиридесет и една годишен чернокож мъж, един от най-уважаваните професори по древни езици в Харвард. Някои твърдяха, че е най-добрият специалист по латински в света. Той стоеше безмълвно в редицата на пленниците от флота и УСВП с голяма книга с кожена подвързия под мишница. Рейс предположи, че това е копието от ръкописа на хората от флота.

И тогава си спомни, че преди два дни в кабинета си е препоръчал на Наш да вземе Девъру, защото е много по-добър експерт по средновековен латински от него.

Но сега… сега знаеше защо полковникът е избрал него вместо Девъру.

Защото харвардският професор вече беше зает. От законната група на УСВП.

— Това няма да ти се размине, Наш — каза един от пленниците. Той бе абсолютно плешив и се държеше като началник — д-р Джулиъс Романо.

— Защо? — попита полковникът.

— Комисията по въоръжените сили ще научи всичко — отвърна Романо. — Суперновата е проект на флота. Ти нямаш работа тук.

— Суперновата престана да е проект на флота в момента, в който преди два дни беше открадната от УСВП — заяви Наш. — Което значи, че сега армията е единственият вид въоръжени сили в Съединените щати, притежаващ Супернова.

— Копе… — извика Романо.

Ала не успя да довърши. Главата му се пръсна като домат и във всички посоки полетяха пръски кръв. Секунди по-късно тялото му се строполи на земята — отпуснато, безжизнено, мъртво.

Рейс се извърна тъкмо навреме, за да види Наш, протегнал напред пистолета си. Полковникът се приближи до следващия в редицата и насочи „Зиг-Зауъра“ към главата му.

Бам!