Храмът на инките

Ван Люън потръпна.

— Къде отивате? — извика той, когато видя Рейс и Рене.

— Преследваме Наш! Той открадна истинския идол!

Какво?…

Ала те вече изчезваха сред дърветата. Ван Люън пое след тях.

Габи Лопес също тичаше. Само че от това зависеше животът й.

Още щом се бяха появили хеликоптерите на флота, тя се бе скрила зад най-близките дървета. Но беше тръгнала в грешната посока. Всички останали се бяха отправили на юг, а дребната антроположка тичаше през високите до гърдите й храсти към североизточния край на селото и отчаяно се опитваше да избягва куршумите, които се забиваха в клоните около главата й.

Двамата оцелели тюлени бяха някъде зад нея и я преследваха.

Докато тичаше, Габи се озърна назад и точно в този момент земята под краката й внезапно изчезна.

След секунда падна във вода.

Във въздуха полетяха кални пръски. Видя, че е в рова, който заобикаляше селото! Габи бързо скочи и установи, че тук водата е едва до глезените й.

И тогава си спомни: кайманите.

Лопес безпомощно се огледа. Ровът имаше приблизително кръгла форма. Отвесните му стени се издигаха на цели три метра над нея.

Наоколо заплющяха куршуми и Габи инстинктивно се хвърли напред.

После чу други изстрели, този път различни, от G–11, и след миг настъпи тишина. Тя все още лежеше по корем в плитката вода. След няколко секунди предпазливо повдигна глава.

И се озова пред усмихнатата муцуна на кайман.

Габи се вцепени.

Той просто стоеше в тинята пред нея, гледаше я и бавно размахваше опашка.

Гигантското влечуго нададе рев и свирепо раззина челюсти…

Нещо се стовари отгоре му. Тя не знаеше какво е. Приличаше на някакво животно и заедно с огромното влечуго се търкаляше в мътната вода пред нея.

Когато разбра, Габи зяпна.

Това беше човек. Човек в бойна униформа. Бе скочил от ръба на рова точно в момента, в който кайманът се готвеше да я изяде.

И тогава видя кой е човекът.

Дъги.

Дъги и кайманът се бореха, търкаляха се в тинята, сумтяха и пъшкаха. Влечугото бясно се гърчеше, докато раненият командос отчаяно стискаше челюстите му и се опитваше да ги задържи затворени — както бе виждал да правят борците с алигатори.

Автоматът все още беше у него, ала пълнителят му бе празен. Колкото и да не му се беше искало, с последните няколко куршума трябваше да убие двамата тюлени, които стреляха по Габи. После видя как кайманът се появява пред нея и направи единственото, което му хрумна — хвърли се отгоре му.

В този момент влечугото най-после успя да освободи челюстите си, разтвори ги и понечи да захапе главата му. Дъги завъртя автомата си и без изобщо да се замисля, го вклини в зейналата паст!

Кайманът изненадано изсумтя.

Челюстите му бяха широко разтворени като преден капак на автомобил. И чудовището не можеше да ги затвори!

Дъги бързо извади войнишкия си нож.

Кайманът глупаво стоеше пред него.

Кенеди се опита да го заобиколи, за да може да забие ножа си в черепа му, ала влечугото светкавично се завъртя, блъсна го и го събори в калната вода.

После стъпи върху краката му с късите си предни крайници и долната част на тялото на Дъги потъна в тинята.

Когато усети тежестта му отгоре си, младият командос нададе вик. Кайманът бавно пристъпи още върху раненото му ляво бедро. Кенеди изрева от болка.

Разтворената паст на чудовището зееше на по-малко от метър пред лицето му.

Мамка му, помисли си Дъги. Той бръкна дълбоко в устата на влечугото и пъхна ножа си вертикално зад автомата. Дръжката му лежеше върху езика на каймана, а острието опираше в небцето му.

— Изяж това — каза Кенеди, замахна настрани и изби немското оръжие навън.

Реакцията бе мигновена.

Могъщите челюсти на животното се затвориха и ножът на Дъги се заби в мозъка му.

Окървавеното острие изскочи от главата му и тялото на каймана безжизнено се отпусна.

Младият командос го погледна за миг, зашеметен от онова, което току-що беше направил. Грамадното влечуго продължаваше да лежи върху долната половина на тялото му, от време на време сумтеше и изпускаше от дробовете си големи количества въздух, от който вече не се нуждаеше.

— Леле… — ахна Дъги.

После поклати глава, измъкна се изпод туловището и изпълзя при Габи, която все още лежеше в тинята и смаяно го наблюдаваше.

— Хайде — протегна й ръка той. — Да се махаме оттук.

Пъхнал идола под мишница, Франк Наш тичаше.

Лорън и Коупланд го следваха с пистолети в ръце.

Сред хаоса по време на въздушната атака тримата бързо бяха минали на отсрещния бряг.

— Тук Наш! Тук Наш! — в движение извика по ларингофона си полковникът. — Хеликоптер, отговори!

Той видя оцелелия „Команчи“ над димящите останки от селото. Зад него имаше още един вертолет, по-голям от другия. „Влак Хоук“ II, третият хеликоптер на сухопътните сили.

— Полковник Наш… капитан Ханк Томпсън… чувам ви — разнесе се в слушалката му глас, придружен от пращене. — Съжалявам… ни отне толкова време… изгубихме сигнала ви… нощна електрическа буря…

— Томпсън, обектът е у нас. Повтарям, обектът е у нас. В момента съм на петдесетина метра източно от селото и се движа на изток към кратера. Веднага елате да ни приберете.