Книгата на живота

— Господи, прости ми. — Матю сведе глава.

— Филип беше прав. Християнската ти вяра наистина те прави идеален за работата ти. — Болдуин изсумтя. — Коя друга вяра обещава да отмие греховете ти, стига да ги изповядаш?

Уви, Болдуин така и не беше схванал концепцията за изкуплението. Възгледите му за вярата на Матю бяха чисто търговски — отиваш в църквата, изповядваш се и излизаш чист. Но спасението беше по-сложно. Филип беше започнал да го разбира накрая, макар отдавна да намираше постоянното търсене на прошка на Матю за дразнещо и ирационално.

— Много добре знаеш, че за него няма място сред Дьо Клермон, ако болестта му е толкова сериозна, колкото намекват тези картини. — Болдуин бе видял у Джак онова, което беше видял и Бенджамин — опасно оръжие, което може да бъде оформено и преиначено, за да стане колкото се може по-смъртоносно. За разлика от Бенджамин обаче, Болдуин имаше съвест. Той не би използвал оръжието, попаднало най-неочаквано в ръцете му, ала нямаше да позволи друг да го използва.

Главата на Матю остана сведена, натежала от спомени и мъка. Следващите думи на Болдуин бяха очаквани, но въпреки това той усети жестокия им удар.

— Убий го — нареди главата на фамилия Дьо Клермон.

Когато Матю се върна у дома, ярко боядисаната червена врата с бяла рамка и черен фронтон се отвори широко.

Даяна го чакаше. Беше облякла стара плетена вълнена жилетка, която да прогони студа и да намали миризмата на другите, с които бе влизала в контакт през нощта. Въпреки това целувката на Матю бе груба и настоятелна, и той с неохота се отдръпна.

— Какво има? — Пръстите на Даяна посегнаха към стрелата на Филип. Жестът се бе превърнал в сигурен сигнал, че безпокойството й расте. Цветните петна на върховете им казваха същото и ставаха все по-видими с всеки следващ момент.

Матю погледна нагоре с надеждата да намери някакво напътствие. Вместо това видя небе, в което нямаше нито една звезда. Разумната част от него знаеше, че това се дължи на ярките светлини на града и пълнолунието, но вампирът в него инстинктивно се разтревожи. Нищо не можеше да го ориентира на подобно място, нямаше знаци, които да го насочват по пътя.

— Ела. — Той взе палтото на Даяна от стола в преддверието, хвана я за ръка и я поведе надолу по стълбите.

— Къде отиваме? — попита тя, като се мъчеше да не изостава.

— На място, където да мога да виждам звездите — отвърна Матю.

22.

Матю се насочи на северозапад извън града, с Даяна до себе си. Караше необичайно бързо и за по-малко от петнайсет минути се озоваха на тих второстепенен път, сгушен в сянката на върховете, известни сред местните като Спящия великан. Матю спря колата и угаси двигателя. Светна лампа на веранда и възрастен мъж надникна в мрака.

— Вие ли сте, господин Клермон? — Гласът му бе слаб и тънък, но в очите му още се долавяше остър интелект.

— Да, господин Фелпс — кимна Матю. Той заобиколи колата и помогна на Даяна да слезе. — Със съпругата ми се качваме до хижата.

— Радвам се да ви видя, госпожо — каза господин Фелпс и отдаде чест. — Господин Галоуглас се обади да ме предупреди, че може да отскочите. Каза да не се безпокоя, ако чуя нещо наоколо.

— Съжалявам, че ви събудихме — извини се Даяна.

— Аз съм стар човек, госпожо Клермон. Напоследък не ми трябва много сън. Предполагам, че ще се наспя, след като умра — хрипливо се разсмя господин Фелпс. — Горе ще намерите всичко, което ви е нужно.

— Благодаря, че наглеждате мястото — рече Матю.

— Семейна традиция — отвърна господин Фелпс. — Рейнджьрът на господин Уитмор е при навеса, ако не искате да използвате стария ми гатор. Не ми се вярва съпругата ви да иска да извърви целия път. Порталът на парка е затворен, но знаете как да влезете. Приятно прекарване.

Господин Фелпс се прибра и мрежестата врата се затвори с тракане.

Матю хвана Даяна за лакътя и я насочи към нещо като кръстоска между количка за голф е необичайно големи грайфери на гумите и плажно бъги. Пусна я само колкото да заобиколи колата и да се качи.

Порталът на парка бе така добре скрит, че едва се виждаше, а пътеката, минаваща за път, бе неосветена и без маркировка, но Матю намери и двете с лекота. Взе няколко остри завоя и продължиха да се изкачват нагоре по склона покрай гъстата гора, докато не стигнаха открито пространство с малка дървена къща, сгушена под дърветата. Вътре светеше и златната светлина бе уютна и приканваща като на някаква хижа от приказките.

Матю спря рейнджъра и го сложи на ръчна спирачка. Пое дълбоко дъх, за да се наслади на нощните аромати на бор и докоснатата от росата трева. Долината долу изглеждаше мрачна. Запита се дали настроението му, или сребристата светлина на луната я правеше така неприветлива.

— Неравно е. Не искам да паднеш. — Той протегна ръка, давайки на Даяна възможност да избира дали да я поеме, или не.

Тя го погледна загрижено и хвана ръката му. Матю огледа хоризонта. Не можеше да спре да търси нови заплахи. После вниманието му се насочи нагоре.

— Луната е доста ярка — рече той. — Дори тук е трудно да видиш звездите.

— Защото е Мабон — тихо обясни Даяна.

— Мабон ли? — изненада се Матю.