Книгата на живота

Тя кимна.

— Преди една година ти влезе в Бодлианската библиотека и право в сърцето ми. Щом тази твоя порочна уста се усмихна, щом погледът ти се задържа многозначително върху мен, макар че никога дотогава не бяхме се срещали, разбрах, че животът ми никога няма да е същият.

Думите на Даяна дадоха на Матю временно облекчение от безпокойството, с което го бяха изпълнили заповедта на Болдуин и новините на Крис. За един кратък миг светът се озова между отсъствието и желанието, между кръвта и страха, между топлината на лятото и ледените дълбини на зимата.

— Какво има? — Даяна го погледна изпитателно. — Нещо свързано с Джак ли? С кръвожадността? Или с Болдуин?

— Да. Не. В известен смисъл. — Матю прокара пръсти през косата си и се обърна, за да избегне острия й поглед. — Болдуин знае, че Джак е убил онези топлокръвни в Европа. Знае, че е убиец вампир.

— Определено не е първият път, когато жаждата за кръв у вампир е довела до неочаквани смъртни случаи — подхвърли Даяна в опит да разведри обстановката.

— Този път е различно. — Нямаше лесен начин да го каже. — Болдуин ми нареди да го убия.

— Не. Забранявам. — Думите й отекнаха и от изток повя вятър. Тя рязко се извъртя и Матю я хвана. Тя започна да се съпротивлява в ръцете му, вдигайки сиво-кафява вихрушка около краката си.

— Не си тръгвай от мен. — Не беше сигурен, че може да се овладее, ако тя го направи. — Трябва да се вслушаш в разума.

— Не. — Тя продължаваше да се опитва да го избегне. — Не можеш да се откажеш от него. Джак няма винаги да страда от кръвожадност. Ти ще намериш лек.

— За кръвожадността няма лек. — Матю би дал живота си, за да промени този факт.

— Какво? — Шокът на Даяна бе очевиден.

— Направихме анализ на новите ДНК проби. За първи път можем да прегледаме потомство от множество поколения отвъд Маркъс. Крис и Мириам проследиха гена на кръвожадността от Изабо през мен и Андрю до Джак.

Матю вече беше привлякъл напълно вниманието на съпругата си.

— Кръвожадността е аномалия на развитието — продължи той. — Има генетичен компонент, но генът като че ли се задейства от нещо в нашата некодираща ДНК. Двамата с Джак имаме това нещо. Maman, Маркъс и Андрю го нямат.

— Не разбирам — прошепна Даяна.

— По време на прераждането ми нещо, вече съществувало в моята некодираща човешка ДНК, е реагирало на новата генетична информация в организма ми — търпеливо обясни Матю. — Знаем, че вампирските гени са брутални и избутват настрани човешките, за да доминират в модифицираните клетки. Но те не заместват всичко. Ако го правеха, моят геном щеше да е идентичен с този на Изабо. Вместо това аз съм нейно дете, съчетание от генетичните съставки, наследени от човешките ми родители, както и от наследеното от нея.

— Значи си имал кръвожадност, преди Изабо да те направи вампир? — Даяна бе разбираемо объркана.

— Не. Имал съм задействащите механизми на гена, необходими за проявяване на болестта — уточни Матю. — Маркъс е идентифицирал конкретна некодираща ДНК, която според него играе тази роля.

— В онова, което нарича боклучава ДНК ли? — попита Даяна.

Матю кимна.

— В такъв случай е възможно намирането на лек — настоя тя. — След няколко години...

— Не, mon coeur. — Не биваше да подхранва надеждите й. — Колкото повече разбираме гена на кръвожадността и научаваме за некодиращите гени, толкова по-добро може да стане лечението, но това не е болест, която можем да излекуваме. Единствената ни надежда е да я предотвратяваме и ако е рекъл Бог, да облекчим симптомите й.

— Докато го направите, можеш да научиш Джак как да я контролира. — Изражението на Даяна си оставаше упорито. — Не е нужно да го убиваш.

— Симптомите на Джак са далеч по-лоши от моите. Генетичните фактори, които задействат болестта, у него са с много по-високи нива, отколкото у мен. — Матю премигна, за да сдържи напиращите кървави сълзи. — Няма да страда. Обещавам ти.

— Но ти ще страдаш. Казваш, че плащам цена, защото се забърквам с живота и смъртта ли? Същото се отнася и за теб. Джак няма да го има, но ти ще продължиш да живееш и да се мразиш — изтъкна тя. — Помисли само какво ти е струвала смъртта на Филип.

Матю не можеше да мисли за нищо друго. Беше убивал други създания след смъртта на баща си, но само за да уреди собствени сметки. До тази нощ последният сир Дьо Клермон, който му бе заповядвал да убива, беше Филип. Той бе наредил и собствената си смърт.

— Джак страда, скъпа. Това ще сложи край на страданието му. — Матю използва същите думи като Филип, за да убеди жена си да признае неизбежното.

— За него може би. Но не и за нас. — Ръката на Даяна посегна към издутия й корем. — Близнаците може да имат кръвожадност. И тях ли ще убиеш?

Зачака го да отрече, да й каже, че е луда дори да си помисли подобно нещо. Но той не го направи.