Kolekcionerat na tatuirovki

Дръпна маската от лицето си и започна да плюе, съзнавайки, че замърсява местопрестъплението, но не можеше да спре.

Райм крещеше. Трудно ѝ бе да чуе, но ѝ се стори, че вика по телефона:

-      Медици! Долу!... Не ме интересува... Полицай с отравяне. Бързо!

Гласът му обаче бързо заглъхна и единственото, което Сакс чуваше вече, бе собственото ѝ кашляне.

7.

Докато се връщаше към студиото си в района на Канал Стрийт, Били Хейвън отново си мислеше за Хубавото момиче. Спомените за лицето, гласа и докосването му ѝ бяха оживели по време на татуировъчната сесия с госпожица Клоуи Снобарката.

Мислеше си също за думата, която бе изписал: „втория“. За рамката от вълнообразни линии отгоре и отдолу.

Да, добро изпълнение.

Тату „Били“.

Беше сменил гащеризона, който вероятно бе замърсен с от­рова (защо да рискува?). Пъхна го в найлонов плик и го метна в един контейнер далеч от бутика. Отдолу носеше обикновени дрехи: черни дънки, кожени ръкавици - също черни. Тъмно­сиво вълнено палто. Беше късо - до средата на бедрата. Достатьчно топло, но не твърде дълго, тъй че да може да бяга, ако се наложи - а това, съзнаваше той, бе много вероятно да се случи в близките дни.

Носеше скиорската маска вдигната над лицето като шапка. Изглеждаше като обикновен младеж от Манхатън, който се прибира в апартамента си в леденостудения дъжд, превит на две в студа.

Хубавото момиче...

Били си спомни, когато я видя за първи път преди години. Всъщност бе видял нейна снимка, не самото Хубаво момиче. Но веднага се влюби - да, да, от пръв поглед. Скоро след това леля му отбеляза: „О, какво хубаво момиче. По-хубаво трудно ще намериш.“

Били веднага хареса това име за любимата си.

Момичето имаше прекрасна кожа, бяла като абанос.

Той присви очи срещу отвратителния вятър, шибащ лице­то му с ледени кристалчета и леденостудени капки, и плътно се загърна с палтото. Внимаваше много да избягва заледените места. Това беше трудно.

Няколко часа бяха минали, откакто свърши с Клоуи в ту­нела под бутика. Беше останал в района, за да види какво ще прави полицията. Някой се беше обадил на спешния телефон пет минути след като Били излезе през шахтата на Елизабет Стрийт. Ченгетата дотичаха масово и той започна да наблю­дава. Запомняше какво правят и по-късно щеше да си запи­ше. Заповедите на Модификацията не бяха като библейските, разбира се. Но ако бяха, една от тях щеше да бъде: „Опознай врага си като себе си.“

Били вървеше внимателно. Беше млад и в добра форма, сръ­чен, но не можеше да си позволи да падне на леда. Едно счуп­ване на ръката би било катастрофа.

Студиото му не беше далеч от мястото на атаката, но той се прибираше вкъщи по заобиколен маршрут, за да е сигурен, че никой не го е видял покрай капака на шахтата и не го е просле­дил.

Заобиколи квартала веднъж, после втори път, за всеки слу­чай, и се върна при грозния, широк четириетажен бивш склад, сега служещ като полужилищна сграда. Тоест полузаконно. Или може би направо незаконно. Ставаше дума за недвижима соб­ственост в Ню Йорк все пак. Той плащаше кеш за краткосрочен наем - много кеш. Агентът само се усмихна, когато взе парите, и нищо не каза.

Не че имаше значение. Били имаше готова история, включи­телно с фалшиви документи.

„Помни наизуст всяка история за прикритие.“

След като се увери, че тротоарът е празен, Били слезе по късото стълбище до входната си врата. Три изщраквания на три ключалки, и беше вътре, сменяйки саундтрака от гнев­ното свирене на клаксони в Китайския квартал с грохота и свиренето на спирачки от влаковете на метрото, минаващи точно под него.

Звуци от подземния свят. Успокояващо.

Натисна един ключ и анемични крушки осветиха единстве­ното помещение с размери седем на осем метра - комбинация от дневна, спалня, кухня и всичко останало. Стаята имаше мал­ко атмосфера на средновековна тъмница. Едната стена бе от голи тухли, другите - долнопробен гипсокартон. Били имаше друго наето жилище, по на север, и то беше основната му тай­на квартира, където възнамеряваше да прекарва повече време, отколкото тук, по време на мисията си за Модификацията, но студиото се оказа по-удобно от апартамента, който се намира­ше на оживена улица, населена с хора, каквито той най-много мразеше.

Работната маса беше пълна със стъклария, книги, сприн­цовки, части за татуировъчни машинки, найлонови пликчета, инструменти. Десетки четива за отрови и хиляди файлове, сва­лени от Интернет, някои - по-информативни, други - по-малко. „Полевият определител на отровните растения“ бе богато илюстрован, но не даваше достатъчно полезна информация, както нелегалния блог, озаглавен: „Натръшкай ги всичките: Дванайсет смъртоносни рецепти за деня, когато ще дойде рево­люцията и ще трябва да се отбраняваме!!“