Kolekcionerat na tatuirovki

Никой не осъзнаваше значението на микробите и вирусите повече от татуировчика. Били изобщо не се тревожеше, че ще зарази жертвите си - това беше самата цел на Модификацията - но се притесняваше да не зарази себе си с онова, което но­сеха клиентите му, и най-вече, с прекрасните вещества, които използваше вместо мастило.

Отиде при умивалника и отвори раницата си. Сложи си де­бели гумени ръкавици, извади татуировъчната машинка и я раз­глоби. Изпразни тръбичките и ги изплакна в две отделни кофи, после ги подсуши. Водата изсипа в една дупка, която бе пробил в пода, за да се попие в почвата под сградата. Не искаше да я из­лива в канализацията. Пак заради веществените доказателства.

Това промиване обаче бе само началото. Той почисти всяка част на машинката със спирт (който само обеззаразява, но не стерилизира). Сложи ги в ултразвукова баня с дезинфектанти. После ги запечата в пликчета и ги сложи в автоклава - един вид тенджера за стерилизиране. Обикновено иглите се ползват ед­нократно, но тези бяха много специални и трудно се намираха. Той сложи и тях.

Разбира се, тези процедури бяха само отчасти за да се пред­пази от отровите и от заразяване. Имаше и друга причина: ка­къв по-добър начин да унищожиш всяка връзка между себе си и жертвите, от опичането на 130 градуса по Целзий?

Разбива на пух и прах дори вашата теория за „праха“, не ми­слите ли, мосю Локар?

8.

Линкълн Райм чакаше нетърпеливо.

-      Какво става с Амелия?

-      Не мога да се свържа - отговори Том, след като затвори телефона.

-      Мамка му! Как не можеш да се свържеш? В коя болница е?

-      „Манхатън - многопрофилна“.

-      Обади се пак.

-      Току-що го направих. Не мога да се свържа с централата. Има някакъв проблем.

-      Това е нелепо. Нали е болница! Обади се на 911.

-      Не можеш да звъниш на спешния телефон, за да се инфор­мираш за състоянието на пациент.

-      Аз ще се обадя.

В този момент на външната врата се позвъни. Райм грубо заповяда на Том да „отвори проклетата врата“ и след малко в коридора се чуха стъпки.

Двама полицаи - които бяха помагали на Сакс при огледа на местопрестъплението в бутика „Ше Нор“ - влязоха в ста­ята. Носеха няколко кашона, пълни с пликчета за съхранение на веществени доказателства - найлонови и хартиени. Линкълн познаваше жената, детектив Джейн Ийгълстън, и тя му кимна за поздрав, на което той отговори със същия жест. Другият по­лицай, добре сложен мъжага, каза:

-      Капитан Райм, за мен е чест да работя за вас.

-      Не съм вече на служба - измърмори той.

Забеляза, че времето явно се е влошило - якетата на поли­цаите бяха наръсени със снежинки и заскрежени. Бяха увили кашоните с улики в целофан. Това беше добре.

-      Как е Амелия? - попита Ийгьлстън.

-      Още не знаем.

-      Ако можем да помогнем с нещо, само се обадете - каза мъжът. Кимна към кашоните: - Къде да ги оставим?

-      Дайте ги на Мел.

Райм имаше предвид последния пристигнал член на екипа.

Слаб и сдържан, детектив Мел Купър беше известен лабо­раторен специалист в полицията. Райм бе готов на всякакви заплахи и увещания, дори към кмета, за да осигури Купър в екипа си, особено при такова разследване, в което оръдието на убийството беше отрова. С научните си степени по математика, физика и органична химия Мел бе незаменим.

Ученият кимна на Ийгьлстън и колегата ѝ, които, както и той, работеха в големия център по криминалистика на ню­йоркската полиция в Куинс. Въпреки капризното време и студа в помещението Купър носеше бяла риза с къс ръкав и широк черен панталон, с които приличаше на странстващ мормонски проповедник или гимназиален учител по физика. Обувките му бяха „Хъш Пъпиз“. Хората обикновено се изненадваха, когато научеха, че живее с майка си; но удивлението ставаше неизме­римо по-голямо, когато се запознаеха с високата му, красива приятелка скандинавка, преподавателка в Университета на ок­ръг Колумбия. Двамата бяха шампиони по спортни танци.

Купър, с лабораторна престилка, гумени ръкавици, предпаз­ни очила и маска, махна към празната работна маса в стаята. Колегите му оставиха кашоните там, кимнаха за довиждане и отново излязоха във виелицата.

-      Хайде и ти, новобранец. Да видим какво сме събрали.

Рон Пуласки си сложи подобни предпазни средства и се приближи до масата, за да помага.

-      Внимателно - предупреди Райм, макар че нямаше нужда (Пуласки бе вършил тази работа стотици пъти и нямаше друг, който да се отнася по-внимателно с веществените доказател­ства).

Криминалистът обаче бе разсеян; отново се замисли за Амелия Сакс. Защо не се обаждаше? Спомни си белия прах, който видя да се изсипва върху видеокамерата и лицето ѝ. Спомни си, че я чу да кашля.

Изведнъж някой отключи входната врата.

Вятър. Кашляне. Прочистване на гърло.

-      Е? - извика Райм.

Амелия Сакс влезе в дневната, като сваляше якето си. Спря. Закашля се.

-      Е? - повтори той. - Добре ли си?

Вместо отговор тя изпи водата от малката бутилка, която ѝ подаде Том.