Конспирация за Короната

е добър човек. Предполагам е толкова облекчен от невъзможността на Бе-

лънтайн да представи уличаващи доказателства, че вашата афера няма да

го тревожи особено. Все пак, както казах, по-добре внимавайте занапред.

– Как такива като теб биха могли да знаят каквото и да било за баща

ми?

– Съжалявам. Вашият баща ли казах? Имах предвид другия маркиз,

онзи със способната на благодарност дъщеря.

Аленда се почувства сякаш Ройс я е зашлевил.

– Отново ли се сприятеляваш, Ройс? – запита Ейдриън, докато из-

веждаше два коня. – Извинете приятеля ми. Отгледан е от вълци.

– Това са бащините ми коне!

Ейдриън кимна:

– Оставихме каретата зад къпинака при моста. Впрочем, май съм по-

разтегнал един от жакетите на баща ви. Оставих го – заедно с останалите

му неща – в багажника.

– Носил си татковите дрехи?

– Нали ви казах – отвърна Ройс. – На косъм беше.

29

Конспирация за Короната

* * *

Наричаха я „тъмна“ заради натурата на провежданата в нея работа,

но малката задна стаичка в „Розата и бодилът“ бе всичко друго, освен

мрачна. Разположени по стените и на масата свещи, заедно с приличен

огън, излъчваха топла, приятелска светлина. Редица медни съдове, мемо-

риал за дните, когато Тъмната стая бе по съвместителство и кухненски

килер, висяха от оголена дървена греда. Имаше място само за една маса

и няколко стола, но това бе повече от достатъчно.

Вратата се отвори и малка група се вля вътре. Ройс си наля чаша ви-

но, седна край огъня, свали си ботушите и запревива пръсти пред огни-

щето. Ейдриън, виконт Албърт Уинслоу, Мейсън Грамън и красива мла-

да жена предпочетоха столовете около дискусионната маса. Гуен, стопан-

ката на кръчмата, винаги устройваше пиршество, когато се завърнеха от

мисия и тази нощ не правеше изключение. В сегашното меню намираха

място кана пиво, печено говеждо, самун прясно изпечен сладък хляб, ва-

рени картофи, покрито с кърпа буренце бяло сирене, моркови, лук и голе-

ми кисели краставички от буркана, обикновено скрит зад бара. За Ройс и

Ейдриън тя не правеше икономии, затова присъстваше и черната бутилка

вино Монтмърси, внасяно чак от Вандън. Гуен винаги имаше запаси под

ръка, защото то бе любимо на Ройс. Всичко изглеждаше много изкусител-

но, но Ейдриън не прояви интерес към благините и насочи вниманието

си към жената.

– Е, как мина снощи? – запита Емералд, докато сядаше на коляното

на Ейдриън и му наливаше пенлива халба от вареното в кръчмата пиво.

Нейното истинско име бе Фалина Броктън, но всички работещи в тавер-

ната, или в съседния публичен дом, носеха прозвища от гледище на бе-

зопасността. Емералд, оживено и бодро сираче, бе главна сервитьорка в

„Розата и бодилът“ и една от двете жени, допускани в Тъмната стая по

време на среща.

– Студено – каза той, обгръщайки я през кръста. – Както и пътува-

нето насам, така че определено се нуждая от сгряване – придърпа я към

себе си и започна да я целува по врата, потъвайки в море чернокоси въл-

ни.

– Платиха ни, нали? – запита Мейсън.

Ковачът бе започнал да си приготвя неспирно натрупваща се чиния

почти в мига, в който седна. Той бе синът на някогашен превъзходен мед-

фордски металоработник, но бе загубил бащината работилница заради

комарджийски навици, комбинирани с лош късмет. Принуден да напусне

30

Майкъл Дж. Съливан

улица Занаятчийска, попадна в Долния квартал, където изковаваше под-

кови и пирони, докарвайки си достатъчно за ковачницата, алкохола и хра-

ната. За Ройс и Ейдриън той имаше следните предимства: евтин, местен, мълчалив.

– И още как. Аленда Ланаклин ни плати пълните петнадесет златни

тенента – каза Ройс.

– Добър улов – заяви Уинслоу, пляскайки щастливо с ръце.

– А стрелите ми как са? Закрепват ли се за тухлите? – запита Мей-

сън.

– Закрепваха се отлично – обяви Ройс. – Изваждането беше пробле-

мът.

– Освобождаването се е прецакало? – Мейсън бе загрижен. – Но аз

си мислех… е, не съм флетчър. Да бяхте отшили при такъв. Аз съм ковач.

Работя със стомана, не с дърво. Трионът с фини зъби – работеше, нали?

Ей това е ковашко изделие, в името на Мар! Но не и стрелите и определе-

но не такива като тези, дет' искахте. Не, сър. Рекох аз да потърсите майс-

тор на стрели и тъй трябваше.

– Спокойно, Мейсън – рече Ейдриън, изплувайки от буйната коса на

Емералд. – Закрепването е по-важното от двете и то работеше.

– Естествено. Върховете са метални и аз си разбирам от метала.

Просто съм разочарован, че освобождаването на въжето не е проработи-

ло. Как го свалихте? Не сте го оставили там, нали?

– Не можехме. Стражите щяха да го забележат при следващата оби-

колка – обяви Ройс.

– Тогава как го свалихте?

– Аз лично бих желал да разбера как сте свършили цялата работа –

рече Уинслоу. По подобие на Ройс, той се бе облегнал назад с вдигнати

крака и халба в ръка. – Никога не ми казвате подробности.

Виконт Албърт Уинслоу принадлежеше към дълга линия безимотни

благородници. Преди години един от предците му бе изгубил семейното

владение. Беше останала само титлата: достатъчно, за да се отворят не-

достъпните за простолюдието и търговците врати и малко по-добре от

обикновеното баронство. Когато Ройс и Ейдриън го бяха срещнали за