Конспирация за Короната

– Сигурна ли сте, че това е правилното място, милейди? – запита

Емили, обсебена от сцената. – Виконт Уинслоу не би искал да дойдем

тук.

Аленда отново погледна извития шипест клон с един-единствен

цвят, изографисан върху износения банер над вратата. Червената роза бе

увехнала до сиво, а захабеното стебло приличаше на свита змия.

– Това трябва да бъде. Не мисля, че в Медфорд има други кръчми с

името „Розата и бодилът“.

– Просто не мога да повярвам: да ни изпрати на такова… място!

– Харесвам го дори по-малко от теб, но уговорката си е уговорка. Не

виждам да имаме избор – отвърна Аленда, изненадана от храброто си зву-

чене.

– Зная, че ви е втръснало да го повтарям, но все още си мисля, че

това е грешка. Не трябва да се занимаваме с крадци. Не можете да им се

доверите, милейди. Помнете ми думите: наетите от вас хора ще ограбят

и вас така, както крадат от всички останали.

– И въпреки това… вече сме тук, така че можем да продължим –

Аленда отвори вратата на каретата и стъпи на улицата. С безпокойство

22

Майкъл Дж. Съливан

забеляза как неколцина от мотаещите се наблизо я наблюдаваха втренче-

но.

– Дължите един сребърен тенент – обяви кочияшът. Той бе груб

старчок, небръснат с дни. Тесните му очи бяха обградени с толкова много

бръчици, че Аленда се зачуди как изобщо управлява каретата.

– О, аз очаквах да ти платя на края на пътуването – обясни Аленда. –

Тук само ще спрем за малко.

– Ако искате да чакам, ш'ви струва допълнѐ. И си искам парите дет'

ми дължите веднага, ако решите да не се връщате.

– Не говори нелепици. Мога да те уверя, че ще се върнем.

Изражението му бе изменчиво колкото гранит. Той се изплю в кра-

ката на Аленда.

– О! – Аленда извади монета от чантата си и я подаде на коларя. –

Ето, вземи среброто, но не тръгвай още. Не съм сигурна точно колко ще

се забавим, но, както ти казах, ще се върнем.

Емили слезе от каретата и отдели момент, за да оправи качулката на

Аленда и да се убеди, че копчетата на Нейно Благородие са в правилна

конфигурация. Изглади гънките от наметалото й и повтори процедурата

върху себе си.

– Ще ми се да можех да кажа на глупавия кочияш коя съм – прошеп-

на Аленда. – Сетне бих му казала още някои нещица.

Двете жени бяха облечени в почти еднакви вълнени наметала и с та-

ка вдигнати качулки, та само носовете им се виждаха. Аленда се смръщи

и бръсна кършещите се ръце на Емили.

– Такава си паникьорка, Еми. Сигурна съм, че жени и преди са вли-

зали тук.

– Жени – да, но за дами се съмнявам.

С прекрачването на тесния дървен вход ги удари остър аромат на

дим, алкохол и миризма, която Аленда до този момент бе усещала един-

ствено в тоалетната. Глъчката на двадесет разговора (всеки от които бо-

рещ се за надмощие) изпълваше стаята, докато цигулар скрибуцаше жиз-

нерадостна мелодия. Малка тълпа танцуваше пред бара, тропайки силно

с токове по изкорубения дървен под в такт с джигата. Чаши тракаха, юм-

руци тряскаха по масите и хора се смееха и пееха далеч по-шумно от смя-

таното от Аленда за достойно.

– Какво правим сега? – гласът на Емили се разнесе изпод вълнената

качулка.

– Търсим виконта, предполагам. Не се отделяй от мен.

23

Конспирация за Короната

Аленда пое ръката на Емили и поведе, лъкатушейки сред масите,

отбягвайки танцьорите и очаровано лижещо разляна бира куче. Никога

през живота си Аленда не бе посещавала подобно място. Заобикаляха я

противни мъже. Повечето бяха облечени в парцали и повече от неколци-

на бяха без обувки. Преброи само четири жени: всички бяха сервитьорки, неприлично облечени в дрипави рокли с дълбоко деколте. Аленда си по-

мисли, че маниерът им на обличане подканя мъжете да ги опипват. Без-

зъб, космат звяр докопа една от тях през кръста. Довличайки я до коля-

ното си, прекара ръце по дължината на тялото й. Втрещена, Аленда видя

момичето да се кикоти вместо да пищи.

Най-сетне го забеляза. Виконт Албърт Уинслоу бе облечен не в ти-

пичните си жакет и чорапи, а в проста памучна риза, вълнени панталони

и спретната кожена жилетка. Одеждите му не бяха изцяло лишени от бла-

городническа украса; носеше хубава, ако не натруфена, шапка с перо. Се-

деше на малка маса с набит чернобрадко, на свой ред издокаран в евтини

работни дрехи.

С приближаването им, Уинслоу се изправи и им придърпа столове.

– Добре дошли, дами – обяви с ведра усмивка. – Така се радвам, че

успяхте да се срещнете с мен тази вечер. Моля, седнете. Мога ли да по-

ръчам нещо за пиене?

– Не, благодаря – отвърна Аленда. – Надявах се престоят ни да не е

излишно удължен. Кочияшът ми не е особено внимателен и бих искала

да приключим с работата, преди той да реши да ни зареже тук.

– Разбирам; и ако ми бъде позволено да кажа, много мъдро, Ваше

Благородие. Но трябва да ви кажа с тъга, че доставката ви още не е прис-

тигнала.

– Не е? – Аленда усети стискане на ръката от страна на Емили в знак

на подкрепа. – Нещо не е наред ли?

– Уви, не мога да кажа. Не съм запознат с тънкостите на операцията.

Не се отегчавам с подобни дреболии. Но трябва да разберете, че това не

е лесна задача. Възможно е да възникнат всякакви поводи за закъснение.

Сигурна ли сте, че не желаете нищо?

– Не, благодаря – отвърна Аленда.