Конспирация за Короната

Аленда и Емили напуснаха масата и тръгнаха по петите на Уинслоу

– през мъглата на дима от лула и препятствията в лицето на танцьори, кучета и пияници – до задната врата. Гледката зад бара правеше всичко

изтърпяно досега да изглежда възвишено. Попаднаха на пасаж, който бе

почти неразличим под мръсотията. Боклук се валяше навсякъде, а изх-

върляните от прозорците екскременти се смесваха с калта в откритите ка-

навки. Служещи за мостове дъски пресичаха смрадливата река, принуж-

давайки дамите да придърпват рокли над коленете, докато се провираха

напред.

Колосален плъх притича от купчина дърва, за да се присъедини към

други двама в отпадъчния улей.

– Защо сме на улицата? – Емили прошепна с треперещ глас.

– Не знам – Аленда отговори, отчаяно опитвайки се да овладее соб-

ствения си страх. – Май беше права, Еми. Не трябваше да се захващам с

тези хора. Не ме интересува какво казва виконтът. Хора като нас просто

не трябва да имат работа с хора като тях.

Виконтът ги преведе през дървена ограда и покрай две бараки до не-

що като бледно копие на обор. Малко повече от колиба с четири отделе-

ния, всяко запълнено със сено и кофа вода.

– Така се радвам да ви видя отново, Ваше Благородие – мъжът отп-

ред се обърна към нея.

Аленда можеше да каже само, че това беше по-едрият от двамата, но

не си спомняше името му. Беше ги видяла само за кратко на уредената от

виконта среща, провела се на самотен път в нощ, по-мрачна от тази. Сега, с растящата луна и смъкнатата му качулка, тя можеше да види лицето му.

Висок, с недодялани черти и дрехи, но не жесток или заплашителен на

вид. Бръчици, чийто източник можеше да бъде и смях, придърпваха кра-

ищата на очите му. Аленда си помисли, че поведението му е удивително

27

Конспирация за Короната

бодро, дори приятелско. Не можа да не забележи, че е красив; реакция, която не очакваше по адрес на срещнат на подобно място. Бе облечен в

зацапани кожени дрехи и добре въоръжен. На лявата си страна носеше

къс меч с неукрасена дръжка. Отдясно носеше подобен меч, по-дълъг. На

гърба му си почиваше огромно острие, дълго почти колкото него самия.

– Казвам се Ейдриън, ако сте забравили – каза той и гарнира предс-

тавянето със съответстващ поклон. – А коя е прекрасната дама с вас?

– Това е Емили, моята прислужница.

– Прислужница? – Ейдриън се направи на изненадан. – С нейната

изтънченост бих я взел за дукеса.

Емили наведе глава и за първи път от началото на пътуването, Ален-

да я видя да се усмихва.

– Дано не сме ви накарали да ни чакате прекалено дълго. Виконтът

ми каза, че заедно с Мейсън са ви правили компания?

– Да, така е.

– Господин Грамън разказа ли ви тъжната история как майка му била

прегазена от безчувствена кралска карета?

– Да, стори го. И трябва да кажа…

Ейдриън вдигна ръце в шеговита защита.

– Майката на Мейсън си е жива и здрава. Живее на улица Занаят-

чийска в дом, значително по-добър от коптора, където се подвизава той.

Никога не е готвила в „Розата и бодилът“. Той разказва тази история на

всеки благородник, за да го накара да мине в защита и изпита вина. Има-

те извиненията ми.

– Благодаря ти. Той бе доста груб и коментарите му бяха повече от

леко обезпокоителни, но сега… – Аленда спря. – Имате ли… искам да ка-

жа, дали… Успяхте ли да ги вземете?

Ейдриън се усмихна топло, сетне, обръщайки се, се провикна през

рамо към конюшнята.

– Ройс?

– Ако знаеше как се връзва правилен възел, нямаше да се забавя тол-

кова – рече глас от вътрешността. След миг другата половина от двойката

се появи и присъедини към тях.

Аленда извика спомена за него с по-голяма лекота, защото той бе по-

обезпокоителният от двамата. Беше по-дребен от Ейдриън и притежава-

ше елегантни черти, тъмна коса и тъмни очи. Бе облечен в слоеве черно: с туника до коленете и дълга наметка, диплеща се около него като сянка.

Не се виждаше нито едно оръжие. Въпреки по-дребната фигура и видимо

невъоръженото състояние, Аленда изпитваше страх от него. Студените

28

Майкъл Дж. Съливан

му очи, безизразното лице и лаконичните обноски излъчваха топлината

на хищник.

От туниката си Ройс измъкна куп писма, обвити със синя панделка.

Подавайки им ги, рече:

– Не бе лесно да ги докопаме преди Белънтайн да свари да ги покаже

на баща ви. Надпреварата: мина на косъм, но в крайна сметка успешно.

Изгорете ги, за да предотвратите подобни случки.

Тя се взираше в пакета и се усмихваше облекчено.

– Не мога да повярвам! Не зная как сте го направили, нито как да ви

се отблагодаря.

– Плащане би било достатъчно – отвърна Ройс.

– О, да, разбира се – тя подаде снопчето на Емили, развърза кесията

от кръста си и я подаде на крадеца. Той бързо провери съдържанието, зат-

вори я и я подхвърли на Ейдриън, който я мушна в жителката си, докато

се отправяше към конюшнята.

– И внимавайте. С Гаунт играете опасна игра – каза Ройс.

– Чел си писмата ми? – запита тя изплашено.

– Не. Страхувам се, че не платихте достатъчно за това.

– Тогава как зна…

– Подочухме баща ви й Арчибалд Белънтайн. Маркизът привидно не

повярва на графските обвинения, но аз съм убеден в обратното. Писма

или не, баща ви вече ще ви наблюдава внимателно. Освен това маркизът