Конспирация за Короната

и кинжалът бе забит надолу. Джудже не би могло да го промуши в горна-

та част на гърба.

– Баща ти е бил в параклиса си, като всеки набожен крал, коленичил

със сведена глава. Джуджето го е убило, докато се е молел.

– Но вратата беше заключена, когато влязохме – каза Ейдриън. – И в

стаята нямаше никой друг краля.

– Нямало е никой видим за вас. Параклисът има ли олтар с шкаф?

– Да.

– Така беше и преди хилядолетие. Религията се променя бавно. Шка-

фът би бил твърде малък за човек, но джудже би могло да се побере с

лекота. След като е убило краля, то е заключило вратата и е зачакало да

откриете тялото – Есрахаддон замлъкна. – Не може да е правилно – вие

двамата да? – извъртя очи и поклати глава. – Ако това е било причинено

на езика ни, страхувам се да узная съдбата на всичко останало.

Заради заключената врата, нощен стражник или чистач не би открил

тялото по-рано. Само опитен крадец би могъл да влезе, какъвто предпо-

лагам поне един от вас е – последните думи произнесе, докато гледаше

към Ройс. – След като сте излезли, джуджето е изпълзяло, отворило вра-

тата и вдигнало тревога.

– Значи джуджето е посредник на църквата?

– Не – магьосникът въздъхна неудовлетворено. – Никое джудже не

би носило обикновен кинжал. Техните традиции се променят по-бавно и

от религията. Даден му е бил кинжалът от онзи, що го е наел. Открийте

този човек и ще откриете истинския убиец.

Всички гледаха зашеметени магьосника.

– Това е невероятно – рече Олрик.

– Не, не беше толкова трудно да се определи – магът кимна към ска-

лата. – Бягството бе тежко. Да говоря като вас е тежко. Да се определи

убиеца на крал Амрат бе… бе… леко?

– Леко? – запита Ейдриън. – Имаш предвид лесно.

– Как така лесно е противоположното на тежко? Това смисъл няма.

Ейдриън сви рамене.

– И все пак е така.

Есрахаддон изглеждаше объркан.

– Уви. Толкова помощ можах да ви предложа. Затова ще поемам по

пътя си. Както казах, очакват ме дела. Бе ли достатъчно съдействието ми, за да предотврати развързани езици?

– Имаш думата ми – Олрик протегна ръка.

127

Конспирация за Короната

Магьосникът погледна към отворената длан и се усмихна:

– Думата ти е достатъчна.

Обърна се и без да се сбогува, пое надолу по склона.

– Ще вървиш пеша? Доста ходене има, до което и да е място оттук –

викна подире му Ейдриън.

– Очаквам разходката с нетърпение – отвърна магьосникът, без да се

обърне. Следвайки древния път, зави и изчезна от поглед.

Останалите оседлаха конете си. Конете вече не притесняваха толко-

ва Майрън, защото той уверено зае мястото си зад Ейдриън. Дори не се

държеше, докато не заслизаха по склона в посока обратна на тази, в която

бяха дошли. Ейдриън очакваше да задминат Есрахаддон, но стигнаха до

дъното на клисурата без да го видят.

– Не е от обикновените хорица, нали? – запита Ейдриън. Все още се

оглеждаше за някаква следа от магьосника.

– Начинът, по който се измъкна от онова място ме кара да се чудя

какво точно сме сторили днес, като го пуснахме – каза Ройс.

– Нищо чудно, че императорът е имал такъв успех – Олрик се намръ-

щи и усука края на юздите си. – Макар че надали е минавало без отегче-

ния. Не протягам ръка често, но когато го сторя, очаквам да бъде приета.

Намерих реакцията му доста обидна.

– Не съм сигурен, че отказът му да ти стисне ръката е бил проява на

грубост от негова страна. Мисля, че е защото не е могъл – каза му Май-

рън. – Да ти стисне ръката, имам предвид.

– Защо не?

– В „Събраните писма на Диойлион“ се разказва малко за затваряне-

то на Есрахаддон. Отрязали и двете му ръце, за да намалят възможността

му да прави магии.

– О – каза Олрик.

– Защо ли имам чувството, че този Диойлион не е умрял от естест-

вена смърт? – запита Ейдриън.

– Вероятно е сред лицата в онзи коридор – Ройс пришпори коня си

надолу по склона.

128

Майкъл Дж. Съливан

Глава 6

Откровения на лунна светлина

– Търсил си ме, вуйчо? – принцеса Ариста нахлу в кабинета му.

Следваше я телохранителят й Хилфред, който послушно остана при вра-

тата. Все още бе облечена жалейно; този път носеше елегантна черна

рокля със златист корсаж. Стоеше царствено изправена, с вдигната глава.

Ерцхерцог Пърси Брага се изправи с влизането й.

– Да, имам някои въпроси за теб – отново зае мястото си зад бюрото.

Също бе облечен в черно. Жакетът, наметалото и шапката му бяха от тъм-

но кадифе, което открояваше още по-силно златния му медальон. Очите

му показваха, че сънят не е сред вижданите наскоро от тях нещо, а от ли-

цето му все по-уверено надничаше небръсната четина.

– Така ли? – изгледа го ядосано тя. – И откога главният канцлер при-

виква действащата кралица, за да отговаря на питанията му?

– Няма доказателства за смъртта на брат ти, Ариста. Все още не си

кралица.

– Няма доказателства? – тя отиде до масата, върху която бяха раз-

хвърляни карти на кралството. Бяха обсипани със знаменца, указващи

местоположението на патрули, гарнизони и роти. Вдигна замърсената ро-

ба, която видя там; бе украсена със соколовия герб на Есендън. Подавай-

ки пръсти през дупките в гърба, тя я хвърли на бюрото му.

– А как ще наречеш това?

– Роба? – отвърна сухо ерцхерцогът.