Конспирация за Короната

– Тя е на брат ми и тези дупки ми изглеждат, като че върхът на стрела

или кинжал би поддържал отлично разбирателство с тях. Двамата, които

са убили баща ми, са погубили и Олрик. Хвърлили са тялото му в река-

та. Брат ми е мъртъв, Брага! Единствената причина, поради която още не

съм наредила коронацията си, е спазването ми на указания траурен пери-

од. Той скоро ще изтече, така че внимавай как ми говориш, вуйчо, да не

би да забравя за роднинството ни.

– Докато нямам тялото му, Ариста, трябва да считам брат ти за жив.

Като такъв, той все още е законният владетел и ще продължа да се опит-

вам да го намеря с всички сили – въпреки твоята намеса. Дължа го на ба-

ща ти, който ме назначи на тази позиция.

129

Конспирация за Короната

– Ако не си забелязал, баща ми е мъртъв. Трябва да отдаваш повече

внимание на живите, или няма да останеш главен канцлер на Меленгар

за дълго.

Брага започна да казва нещо, сетне спря, за да си поеме дъх.

– Ще отговориш ли на въпросите ми или не?

– Давай, питай. Ще реша, след като ги чуя – тя небрежно отиде до

масата с карти и приседна, кръстосвайки крака в глезените, като разсеяно

изучаваше ноктите си.

– Капитан Уайлин докладва, че е приключил разпитите на тъмнич-

ния персонал – Брага се изправи и излезе иззад бюрото, за да се изправи

срещу Ариста. В ръката си държеше пергамент, в който надничаше за

справка. – Посочва, че си посетила затворниците след мен и брат ти. До-

вела си двама монаси със себе си, които впоследствие са били открити

със запушени усти, приковани на мястото на затворниците. Вярно ли е?

– Да – отвърна тя простичко. Ерцхерцогът продължи да я гледа, от

което мълчанието се възползва и се постара да увеличи дистанцията меж-

ду двамата. – По природа съм суеверна жена и исках да се убедя, че са

получили последно причастие, за да не ни безпокоят духовете им след

екзекуцията.

– Според доклада си заповядала затворниците да бъдат освободени

от веригите – Брага направи поредна стъпка към нея.

– Монасите ми казаха, че затворниците трябва да коленичат. Не ви-

дях опасност в това. Намираха се в килия с цяла армия пазачи отвън.

– Също така си влязла заедно с монасите и си накарала да затворят

вратата след теб – ерцхерцогът сега бе неудобно близо, изучавайки жес-

товете и изражението й.

– А споменава ли се, че напуснах преди монасите? Или че не съм би-

ла там, когато гадовете са ги нападнали? – Ариста се отблъсна от маса-

та, принуждавайки вуйчо си да отстъпи назад. Тя небрежно мина покрай

него и отиде до прозореца, който гледаше надолу към двора на замъка.

Някакъв човек сечеше и подреждаше дърва в подготовка за предстоящата

зима. – Признавам, че не беше най-умното нещо, което съм правила до-

сега, но никога не съм си мислела, че ще избягат. Та те бяха само двама!

– продължи да гледа разсеяно навън. Погледът й се премести от дървосе-

кача към дърветата, които се бяха простили с всичките си листа. – Това

ли е всичко, което те интересуваше? Разрешава ли канцлерът да се върна

към задълженията си на кралица?

– Разбира се, мила – тонът на Брага бе по-топъл. Принцесата се мах-

на от прозореца и се отправи към изхода. – О, само още нещо.

130

Майкъл Дж. Съливан

Ариста се спря на прага и се обърна през рамо.

– Какво има?

– Уайлин докладва също, че кинжалът, с който е убит баща ти, е из-

чезнал от хранилището. Имаш ли някаква представа къде би могъл да бъ-

де? – тя се обърна, за да се изправи с него лице в лице:

– В кражба ли ме обвиняваш?

– Просто задавам въпрос, Ариста – изпуфтя ядосано ерцхерцогът. –

Не е нужно да си толкова упорита с мен. Само се опитвам да си върша

работата.

– Работата? Струва ми се вършиш нещо много повече от това. Не, не

зная нищо за кинжала и престани да ми досаждаш със зле прикрити като

въпроси обвинения. Направи го пак и скоро ще видим кой управлява тук!

Ариста изхвръкна от кабинета на Брага, принуждавайки Хилфред да

се позатича, за да не изостане. Бързо прекоси централната кула на път

за покоите. Помоли Хилфред да остане на пост и изтича по стълбите на

личната си кула. Влезе в стаята си, затръшна вратата и я заключи, допи-

райки скъпоценния камък от огърлицата си.

Дишайки тежко, тя поспря за момент с притиснат към вратата гръб.

Опита се да се успокои. Стаята сякаш се олюляваше като фиданка по вре-

ме на буря. Напоследък често се бе чувствала така. Светът като че се за-

вихряше около нея. И все пак това бе нейното убежище, нейното свети-

лище. Това беше единственото място, където се чувстваше в безопасност, където съхраняваше тайните си, където можеше да се упражнява в магия

и където мечтаеше.

Макар че бе принцеса, стаята й беше много скромна. Беше виждала

спалните на графските дъщери и дори една баронеса можеше да се похва-

ли с по-елегантни покои. Нейната стая не можеше да претендира за срав-

нение, изглеждаше твърде малка и аскетична. Но това бе така по собствен

избор на Ариста. Би могла да си избере някоя от по-големите, по-пищно

украсени спални в кралското крило, но се спря на тази кула заради изола-

цията и трите прозореца, които откриваха гледка към всички земи около

замъка. Дебели червени завеси сливаха пода и тавана, прикривайки го-