Конспирация за Короната

кат потъващия кораб.

– Да, много хора прецениха, че Медфорд вече не е толкова друже-

любно място – обясни Албърт. – Прецених, че мога да се завъртя тук ня-

колко дни и сетне да се върна и тествам водите.

– Нещо за принца или принцесата? – попита Олрик.

– Нищо конкретно – отвърна Албърт. Отпи, очите му се задържаха

на принца.

Задната врата на хана се отвори и влезе гърчава фигура. Бе мръсен,

облечен в окъсани дрипи и шапка, на която повече щеше да отива да се

нарича чувал. Притискаше малка кесия до гърдите си и се спря само за

миг, очите му обходиха стаята нервно. Бързо отиде зад бара, където кръч-

марят напълни торбичка с храна в замяна на кесията.

– Какво си имаме тук? – запита едър лудак край една от масите, до-

като се изправяше на крака. – Сваляй шапката, елфе. Покажи ни ушлета-

та.

Парцаливият сиромах стисна здраво торбата си и погледна към вра-

тата. Щом го стори, друг от мъжете в бара се раздвижи, за да запречи пъ-

тя му.

– Казах да я свалиш! – нареди якият.

– Остави го на мира, Дрейк – каза му кръчмарят. – Той просто дойде

за малко храна. Няма да я яде тук.

136

Майкъл Дж. Съливан

– Не мога да повярвам, че търгуваш с тях, Хал. Не си ли чул, че те

убиват хора тук в Дънмор? Проклети същества – Дрейк се протегна да

издърпа шапката, но фигурата ловко се измъкна. – Виждаш ли какви са?

Бързички когато искат, но мързеливи копелета, ако се опиташ да ги нака-

раш да свършат нещо. Само създават проблеми. Пускай ги тук и един ден

ще те наръгат в гръб и ограбят.

– Той не краде нищо – каза Хал. – Идва тук веднъж седмично да купи

храна за семейството си. Този има жена и дете. Бедните едвам оцеляват.

Живеят в гората. Градската стража в Медфорд ги изгони преди повече от

месец.

– Нима? – рече Дрейк. – Ако живее в гората, откъде намира пари

да плаща за храната? Крадеш ги, нали, момче? Ограбваш честните хора?

Проникваш по фермите? Ей затова охраната ги пъди от градовете, защото

са все крадци и пияници. Стражата в Медфорд не ги иска по улиците си, а аз не ги ща по нашите.

Стоящ зад скитника мъж грабна шапката му, разкривайки сплъстена

черна коса и заострени уши.

– Мръсен малък елф – каза Дрейк, – откъде си взел мангизите?

– Казах да го оставиш, Дрейк – настоя Хал.

– Мисля, че ги е откраднал – заяви Дрейк и изтегли кинжал от колана

си.

Невъоръженият елф стоеше страхливо застинал, очите му прескача-

ха между заплашващия го мъж и вратата на странноприемницата.

– Дрейк? – каза Хал в по-нисък и сериозен тон. – Ще го оставиш на

мира или, кълна се, няма да стъпиш вече тук.

Дрейк измери с поглед Хал, който бе значително по-едър и държеше

касапски нож.

– Ако искаш да го дириш из горите после, твоя си работа. Но тук ня-

ма да позволя боища – Дрейк прибра кинжала. – Хайде, върви си – каза

Хал на елфа, който внимателно мина покрай мъжа и се измъкна през вра-

тата.

– Това наистина ли беше елф? – запита удивен Майрън.

– Те са мелези – отвърна Ейдриън. – Повечето хора не вярват, че още

съществуват чистокръвни елфи.

– Съжалявам ги – каза Албърт. – По време на империята са били ро-

би, знаеше ли това?

– Ами всъщност… – подхвана Майрън, но спря, щом видя лекото

поклащане на главата на Ройс и изражението на лицето му.

137

Конспирация за Короната

– Защо ги съжаляваш? – попита Олрик. – Не са били по-зле от вила-

ните и крепостните, които имаме днес. И сега са свободни, нещо, което

крепостните не могат да кажат.

– Виланите са свързани със земята, наистина, но те не са роби – поп-

рави го Албърт. – Те не могат да бъдат купувани и продавани; семейст-

вата им не биват разкъсвани и не са отглеждани като добитък и пазени

в кошари или осакатявани за удоволствие. Чувал съм, че правели това с

елфите; и да, те са свободни сега, но пак не им е позволено да бъдат част

от обществото. Не могат да намерят работа и току-що видя какво им се

налага да изтърпят, само за да си вземат храна.

Изражението на Ройс бе по-хладно от обичайното и Ейдриън знае-

ше, че е време да смени темата.

– По вида му не личи – рече той, – но Албърт е аристократ. Виконт.

– Виконт Уинслоу? – каза Олрик. – От кое имение?

– За съжаление никое – отвърна Албърт, преди да отпие голяма глът-

ка пиво. – Прадядо ми, Харлан Уинслоу, загубил семейната земя, когато

изпаднал в немилост пред краля на Уоррик. Макар че, ако трябва да съм

честен, не е била нещо кой знае какво. Доколкото съм чувал, каменист

къс при река Бернум. Крал Етелред го нагълта преди няколко години.

Ах, какви истории ми е разправял баща ми за дядовите изпитания

и премеждия, опитвайки се да живее с вината на безземлен аристократ.

Татко наследи малко пари от него, но ги разпиля в усилията си да претен-

дира, че все още е богат благородник. Аз лично нямам проблем да забра-

вя гордостта си, ако това ще напълни стомаха ми – Албърт присви очи. –

Ти ми изглеждаш познат. Виждали ли сме се някъде?

– Ако сме, сигурен съм, че е било случайно – отвърна Олрик.

Донесоха им яденето и разговорът бе изместен от дъвчене. Храната

не беше нищо особено: порция леко преварен свински бут, варени кар-

тофи, зеле, лук и комат стар хляб. Но след почти два изкарани само с

няколко картофа дни, Ейдриън го определи като пиршество. Светлината