Конспирация за Короната

лия камък. Бе се надявала, че те ще се окажат достатъчна защита и срещу

студа, но за съжаление надеждите й не се оправдаваха. Свиреп студ чес-

то гарнираше зимните нощи, присмивайки се ледено на опитите да бъде

прогонен с малката камина. И все пак мекото присъствие на завесите пра-

веше стаята да изглежда по-топла. Четири огромни възглавници се изля-

гаха върху малко легло с балдахин. Нямаше място за по-голямо. До лег-

лото имаше малка маса с кана в леген за миене. До нея стоеше гардероб, 131

Конспирация за Короната

завещан от майка й заедно със сандъка за чеиза. Солидното ковчеже със

заплашителна ключалка стоеше до таблата на леглото. Мебелите в стаята

се изчерпваха с тоалетна масичка, огледало и малък стол.

Прекоси стаята и седна пред тоалетната масичка. Разположеното до

него огледало бе пищно украсено. Стъклото бе по-ясно от повечето и бе

обрамчено от два елегантни лебеда, отдалечаващи се един от друг. То съ-

що някога бе принадлежало на майка й. Нежно си припомни нощите, в

които бе стояла пред него и наблюдавала отражението, докато родител-

ката решеше косите си. На масата държеше сбирката си четки за коса.

Имаше много, по една от всяко посетено от баща й кралство, включител-

но четка със седефена дръжка от Уесбаден и махагонова със зъби от рибя

кост от екзотичния пристанищен град Тур Дел Фур. Видът им събуди у

нея спомена за дните, когато баща й се връщаше вкъщи със скрита зад

гърба ръка и лукав блясък в очите. Сега огледалото с лебедите и четките

бяха единственото нещо, останало от родителите й.

С рязко движение помете четките от масата. Защо се бе стигнало до

това? Тя заплака тихо; нямаше значение. Имаше още работа за вършене.

Бе започнала неща, които трябваше да приключи. Брага ставаше по-по-

дозрителен с всеки изминат ден – времето изтичаше.

Отключи и отвори сандъка. От него извади нещо омотано в пурпу-

рен плат. Колко иронично, помисли си тя, че използва точно този плат. В

него баща й бе увил последната й подарена от него четка за коса. Пос-

тави вързопа на леглото си и го разви, за да разкрие едноострия кинжал.

Острието все още бе изцапано с бащината кръв.

– Остава ти само още една задача – каза тя на ножа.

* * *

Хан „Сребърната кана“ бе малка къщурка в покрайнините на про-

винция Галилин. Долната половина бе изградена от камъни и хоросан, а

греди от варосан дъб поддържаха дебел сламен покрив, посивели от вре-

мето.

По стените надничаха ромбовидни прозорци с нискокачествени

стъкла, а отдолу се спотайваха хелдаринови храсти. Няколко коня бяха

вързани отпред, а в малката конюшня отстрани се виждаха още.

– Изглежда ми доста оживено като за такова затънтено кътче – забе-

ляза Ройс.

Пътувайки на изток, бяха яздили през целия ден. Точно както преди,

язденето през пустошта се бе оказало изтощително. С наближаването на

нощта бяха достигнали обработваемите земи на Галилин. Преминаваха

132

Майкъл Дж. Съливан

през ниви и ливади, докато накрая попаднаха на селски път. Понеже ни-

кой от тях не знаеше със сигурност къде се намират, решиха да следват

пътя до някой ориентир. За тяхна приятна изненада, „Сребърната кана“

бе първата изпречила се пред тях сграда.

– Е, Височество – рече Ейдриън – оттук ще можеш да намериш пътя

си до замъка, ако все още това е целта ти.

– Крайно време е да се връщам – отвърна му Олрик, – но не и преди

да ям. Това място дали има хубава храна?

– Има ли значение? – изкикоти се Ейдриън. – В този момент бих се

израдвал на умряла от три дни полска мишка. Хайде, ще изядем послед-

ното си ядене заедно, което, тъй като ти нямаш пари в себе си, аз ще пла-

тя. Надявам се ще ми го опростиш от данъците.

– Няма нужда. Ще го отбележим като допълнителен разход – намеси

се Ройс. Погледна към Олрик и добави: – Не си забравил, че все още ни

дължиш сто тенента, нали?

– Ще ви бъде платено. Ще накарам вуйчо да приготви парите. Мо-

жете да ги вземете от замъка.

– Надявам се не възразяваш да изчакаме няколко дни, просто за да

сме сигурни.

– Разбира се – принцът кимна.

– И ако изпратим наш представител, който да прибере парите вместо

нас? – попита Ройс. Олрик се вторачи в него. – Някой, който няма предс-

тава къде да ни намери, ако бъде заловен?

– О, моля те, не проявяваш ли излишна предпазливост?

– Не съществува такова нещо – отвърна крадецът.

– Вижте! – извика внезапно Майрън, сочейки към конюшнята.

Останалите трима подскочиха от внезапното му избухване.

– Там има кафяв кон! – рече удивено монахът. – Не знаех, че имало

и кафяви!

– Велики Мар, монахо! – Олрик поклати невярващо глава, жест, кой-

то Ройс и Ейдриън изплагиатстваха.

– Е, аз не знаех – смутено отговори Майрън. Но вълнението му бе

още видимо, когато добави: – Какви други цветове има? Има ли зелени

коне? Сини? Така бих се радвал да видя син.

Ройс влезе вътре и се върна след няколко минути.

– Всичко изглежда наред. Малко попретъпкано, но не видях нищо

необичайно. Олрик, бъди сигурен че си държиш качулката вдигната и из-

върти камъка на пръстена към дланта си или, още по-добре, не го носи

преди да се прибереш.

133

Конспирация за Короната

Непосредствено след входа в странноприемницата имаше малко ка-