Конспирация за Короната

сладко масло, бекон, бисквити, подправени домати и сос грейви в компа-

нията на кана ябълков сайдер и ябълков пай с кленов сироп за десерт.

Храниха се в относителната тишина на кухнята. Ейдриън не разкри

нещо по-различно от казаното от Олрик в двора; но спомена, че Майрън

е живял изолиран в манастира. Елла изглеждаше удивена от това и без-

милостно разпитваше монаха.

– Значи до днес не беше виждал жена, душо? – запита го тя, докато

Майрън доопустошаваше пая си. Ядеше охотно; около устата си имаше

ореол трохи и остатъци от ябълки.

– Ти си първата, с която говоря – отвън Майрън, като че оповестява-

ше голямо постижение.

– Наистина? – рече готвачката с усмивка и изимитира свенливост. –

За мен е чест. Не съм била сефте от години – тя се засмя, но Майрън само

я погледна объркано.

– Имаш чудесен дом – каза й монахът. – Изглежда много… солиден.

Тя отново се изсмя:

– Не е мой, пиленце. Аз просто работя тук. Принадлежи на благород-

ниците, като всички хубави местенца. Обикновените хора живеем в бара-

ки и колиби и се бием за трохите, дето ни подхвърлят. Нещо като псета

сме, нали? Естествено, не се оплаквам. Пикърингови са добри хора. Не

са така високомерни като някои други благородници, дето си мислят, че

слънцето изгрява и залязва заради тях. Графът дори няма камериерка. Не

дава и на друг да го облича. Дори съм го виждала неведнъж да си носи

сам вода. Чисто луд си е. Момчетата му и те като него. Вижда се само

като ги погледнеш как си оседлават конете. Фанън онзи ден го видях да

размахва ковашки чук. Накарал Верн да му показва как се изковава ост-

рие. Питам аз, колко благородници има, дето се учат да коват? Някой иска

ли още сайдер?

Всички поклатиха глави и се запрозяваха.

– Ленар се е метнала на майка си. Лика-прилика са си. И двете кра-

сиви като рози и ухаещи също толкова приятно, но си имат бодли. Харак-

158

Майкъл Дж. Съливан

терът на тези двете е отвратителен. Щерката е по-зле от майката. Преди

тренираше с братята си и пребиваше Фанън, докато научи, че е дама и че

те не вършат таквиз неща.

Очите на Майрън се затвориха, главата му клюмна, внезапно столът

се прекатури и монахът падна. Събуди се сепнато и се изправи на колене-

те си.

– О, много съжалявам, не исках да…

Елла бе толкова заета да се кикоти, че не можа да му отговори и само

му махна с ръка.

– Имал си дълга нощ, рожбе – най-накрая съумя да каже тя. – Ела да

те наредим отзад, преди столът да те хвърли отново.

Майрън увеси нос и каза тихо:

– Имам същия проблем и с конете.

* * *

Олрик разказа историята си на Пикъринг по време на закуска. Щом

приключи, графът разкара синовете си и нареди на хората си да започнат

пълна мобилизация на Галилин. Докато Пикъринг раздаваше заповеди,

Олрик напусна залата и започна да се разхожда из коридорите на замъка.

За първи път оставаше насаме след смъртта на баща си. Почувства се ка-

то повлечен от течението на река, докато покрай него профучават съби-

тия. Бе време да вземе съдбата си в свои ръце.

Видя малко хора по коридорите. С изключение на редките картини

или рицарски брони, нямаше други неща, които да го разсейват. Дрондил

Филдс, макар и по-малък от Есендън, създаваше обратното впечатление

заради хоризонталното си разположение, разпрострян върху по-голямата

част от върха. Докато Есендън имаше няколко кули и високи стаи, изди-

гащи се на много етажи, най-голямата височина в Дрондил бе само че-

тири етажа. Тъй като бе крепост, голямо внимание бе отделено на огне-

упорството и затова таванът бе от камък вместо дървен. Това изискваше

дебели стени, които да поддържат тежестта му. Прозорците бяха малки

и дълбоки, поради което пропускаха малко светлина. Вътрешността при-

личаше на пещера.

Припомни си как тичаше като дете из тези коридори, преследвайки

Моувин и Фанън. Провеждаха битки, които Пикърингови винаги печеле-

ха. В отговор той все бе изтъквал, че един ден ще стане крал. На двана-

десет беше чудесно да дразниш току-що надвил те приятел: „Да, обаче аз

ще стана крал. Ще трябва да ми се кланяш и да правиш каквото ти кажа.“

159

Конспирация за Короната

Никога не му бе минавало през главата, че за да стане крал, баща му пър-

во трябва да умре. Не бе имал представа какво е да си крал.

Сега съм крал.

Да бъде крал бе нещо, което винаги си бе представял като далеч нап-

ред в бъдещето. Баща му бе силен мъж и Олрик беше очаквал да е принц

още дълги години. Само преди няколко месеца, по време на Летния фес-

тивал, бяха обсъждали с Моувин да отидат на едногодишно пътешествие

из четирите края на Апеладорн. Възнамеряваха да посетят Делгос, Ка-

лис и Трент и дори да потърсят митичния разрушен град Персепликуис.

Да открият и изследват древната столица на старата Новронска империя

бе тяхна отдавнашна детска мечта. Искаха да открият богатства и прик-

лючения в изгубения град. Моувин се надяваше да научи и остатъка от

загубените изкуства на рицарите Тешлор, а Олрик – да намери древната

корона на Новрон. Бяха споменавали за пътуването на бащите си, но не и

за Персепликуис. Не че имаше значение, тъй като никой не знаеше къде

се намира забравения град, но бе смятано за ерес дори да се търси древ-