Конспирация за короната

Дъждът поотслабна и по обед престана напълно. След като опаковаха пергаментите на Майрън и каквито запаси можаха да съберат от останките на абатството, бяха готови да тръгват. Ройс, Ейдриън и Олрик изчакваха на входа на абатството, но Майрън не идваше. Накрая Ейдриън тръгна да го търси и откри монаха в разрушената градина. Обградена от овъглени каменни колони, тя бе формирала централния двор между сградите. Имаше следи от цветни лехи и храсти, които ограждаха пътеките от пресичащи се павирани камъни, сега покрити с пепел. В центъра на манастира имаше голям каменен слънчев часовник върху пиедестал. Ейд-риън си помисли, че преди пожара манастирът е бил много красив.

- Страх ме е - каза му Майрън, докато Ейдриън се приближаваше. Впил поглед в обгорената ливада, монахът седеше на почерняла каменна пейка с лакти на коленете и опряна на дланите брадичка. - Трябва да ти изглежда странно. Но всичко тук ми е толкова познато. Мога да ти кажа колко каменни блока има от тази пътека до скрипториума. Мога да ти кажа колко стъкла има в манастира, в кой ден и час от годината слънцето грее точно над него. Как брат Гинлин се хранеше с две вилици, понеже се бе заклел да не докосва нож. Как брат Хеслън винаги ставаше първи и винаги заспиваше по време на вечерня.

Майрън посочи към почернял остатък от дърво.

- Брат Рениан и аз погребахме там катерица, когато бяхме на десет години. На следващата седмица поникна дърво. Разцъфваше с бели цветове през пролетта и дори абатът не можеше да каже какъв вид е. Всички в манастира го наричаха Катеричето дърво. Всички смятахме, че това е чудо и че може би катерицата е служител на Марибор, като последният ни благодареше за проявената към негов приятел грижа.

Майрън замлъкна за момент и използва дългите ръкави на робата да избърше лице, докато се взираше в отломъка. Откъсна поглед и отново погледна Ейдриън.

- Мога да ти кажа как в зимата снегът се натрупваше до прозорците на втория етаж и сякаш всички бяхме катерици, живеещи в уютна дупка, топла и безопасна. Мога да ти разкажа как всеки от нас бе най-добър в това, с което се занимаваше. Гинлин правеше вино - толкова леко, че се стопяваше на езика, оставяйки само вкус на удивление. Феницилиан правеше най-топлите и най-меки обуща. Можеше да ходиш по снега и да не усетиш, че си напуснал абатството. Бе обида да кажеш, че Хеслън може да готви. Ще направи димящи чинии бъркани яйца, смесени със сирена, чушки, лук и бекон, всичко това в леко лют сос. Ще добави порязаници сладък хляб - всяка леко поръсена с мед и канела; пушено свинско, наде-нички със салифан, сладкиши с пудра захар, прясно разбито сладко масло и керамичен съд с тъмен ментов чай. И това беше само за закуска.

Майрън се усмихна със затворени очи и замечтано изражение на лицето си.

- Какво правеше Рениан? - попита Ейдриън. - Приятелят, с когото сте заровили катерицата? Каква беше неговата специалност?

Майрън отвори очи, но не бързаше да отговори. Погледна отново към дънера на отсрещното дърво и каза тихо:

- Рениан умря, когато бе на дванадесет. Заболя от треска. Погребахме го точно там, до Катеричето дърво. Бе любимото му място в света -поспря, за да си поеме дъх, който не бе съвсем равномерен. Смръщване придърпа краищата на устата му и стегна устните. - Оттогава не е имало ден, в който да не съм му казал добро утро. Обикновено сядам тук и му разказвам как е дървото. Колко нови пъпки има или кога се е появило или паднало първото листо. За последните няколко дни трябваше да лъжа, понеже сърце не ми дава да му кажа, че вече го няма.

Сълзи прокапаха от очите на Майрън и устните му затрепериха, до-като гледаше останките от дървото.

- Цяла сутрин се опитвам да се сбогувам с него. Опитвах се... - той заекна и спря да избърше очи. - Опитвах се да му обясня защо трябва да го изоставя, но виждаш ли, Рениан е само на дванадесет и не мисля, че наистина разбира. - Майрън скри лице в шепи и зарида.

Ейдриън стисна рамото му.

- Ще те чакаме при портата. Не бързай.

Когато Ейдриън излезе от входа, Олрик излая:

- Какво по дяволите му отнема толкова време? Ако ще създава толкова грижи, по-добре да го оставим.

- Няма да го оставим и ще чакаме колкото се налага - каза им Ейд-риън. Олрик и Ройс се спогледаха, но не казаха нищо.

Майрън се присъедини към тях няколко минути по-късно с малка чанта, съдържаща всичките му принадлежности. Макар че бе видимо разстроен, настроението му се подобри щом видя конете и той възкликна при вида им. Ейдриън го взе за ръката като дете и го заведе до петнистата си бяла кобила. Масивното тяло на коня се раздвижи напред-назад, дока-то животното променяше тежестта си от единия на другия крак; погледна към Майрън с големи тъмни очи.

- Хапят ли?

- По принцип не - отвърна Ейдриън. - Ето, можеш да го погалиш по врата.

- Толкова е... голям - каза Майрън с изплашена физиономия и закри устата си с ръка.

- Моля те, просто се качи на коня, Майрън - тонът на Олрик издаваше отегчението му.

- Не му обръщай внимание - каза Ейдриън. - Можеш да яздиш зад мен. Аз ще се кача първи и след това ще те издърпам, съгласен?