Конспирация за короната

Майрън кимна, макар по лицето му да се четеше напрежение. Ейд-риън възседна и протегна ръка. Със затворени очи Майрън посегна и Ейдриън го издърпа. Монахът се хвана здраво и зарови лице в гърба на едрия мъж.

- Не забравяй да дишаш, Майрън - каза му Ейдриън, докато обръщаше коня го насочваше обратно по стръмната пътека.

Утрото бе започнало мразовито, но с времето се постопли. И все пак не бе така приятно като вчерашното. Навлязоха в прикритието на долината и се отправиха към езерото. Всичко бе все още мокро от дъжда и високите стръкове на есенно-кафявата трева ги бръсваха по краката. Вятърът идваше откъм север и духаше в лицата им. Над главите им ято гъски кряскаше срещу сивото небе. Зимата наближаваше. Майрън скоро преодоля страха си и повдигна глава.

- Мили Марибор, нямах си и представа, че тревата растяла толкова нависоко! И тези дървета са великански! Знаете ли, виждал съм такива изображения, но винаги смятах, че художникът е объркал пропорцията.

Монахът започна да се оглежда наляво и надясно, за да види всичко около себе си. Ейдриън се изкикоти:

- Майрън, въртиш се като кученце.

Езерото Уиндърмиър приличаше на сив разтопен метал, насъбрал се в основата на безплодните хълмове. Макар че бе едно от най-големите езера в Аврин, заоблените скали скриваха голяма част от него. Широкото му отворено лице отразяваше пустото небе и изглеждаше студено и празно. С изключение на малко птици, нищо не помръдваше на каменните цепнатини.

Достигнаха западния бряг. Хиляди големи колкото юмрук скали, изгладени от езерото, изграждаха широка каменна равнина, по която можеха да се разхождат и слушат тихия плисък на водата. От време на време заваляваше за кратко дъжд. Виждаха го на повърхността на езерото, замъгляването на чистия хоризонт с нарушаването на покоя от дъждовните капки, които сетне спираха, а облаците отгоре се въртяха нерешително.

Ройс, както винаги, водеше малкия отряд. Приближи северната страна на езерото и откри бледи следи от много стар и неизползван път, водещ към планините отвъд.

Гърченето на Майрън най-сетне намаля. Седеше зад Ейдриън, но не бе помръднал от доста време.

- Майрън, добре ли си? - запита Ейдриън.

- Мм? О, да, съжалявам. Наблюдавах начина, по който конете ходят. Наблюдавах ги за последните няколко мили. Удивителни животни. Задните им крака изглежда стъпват на точно същото място, където преди миг са били предните. Макар че това изобщо не са стъпала, нали? Копита! Точно така! Това са копита! Енилина на Старореч.

- Старореч?

- Древният имперски език. Малцина извън духовниците го знаят днес. Нещо като мъртъв език. Дори и в дните на империята се е използвал само за богослужения, но вече никой не пише на него.

Ейдриън усети монаха да обляга глава на гърба му и през остатъка от пътуването внимаваше да не би Майрън да задреме и да падне.

* * *

Свиха встрани от езерото и поеха в широка клисура, която с изкачването им стана скалиста. Колкото повече напредваха, толкова по-ясно ставаше за Олрик, че пътуват по нещо, което някога е било друм. Пътят бе прекалено равен, за да е натурален, ала с времето отгоре му бяха паднали скали, а треви бяха запълнили пукнатините. Вековете бяха взели своето; и все пак оставаше лека следа от нещо древно и забравено.

Въпреки студа, пресекливия дъжд и странните обстоятелства, поради които се бе озовал там, Олрик не бе толкова отчаян. В пътуването този ден имаше странно спокойствие. Рядко се случваше принцът да пътува така простичко в подобно сурово време и това му се виждаше пленително с очевидната си странност. Огромната тишина, приглушената светлина, натрапчивите стъпки на конските копита, всичко говореше за приключение в неизпитван дотогава маниер. Най-дръзките му приключения досега винаги бяха организирани и съблюдавани от прислугата. Никога не бе оставян сам на себе си като сега, никога в реална опасност.

Бе побеснял, когато се намери овързан в лодката. Досега никой не бе се отнасял с него така. Смъртно наказание грозеше всеки, осмелил се да удари член на кралската фамилия и заради това мнозина внимаваха дори да не го докосват. Да бъде вързан като животно бе за него унизително извън възприемчивост. Никога не бе му хрумвало, че може да бъде наранен. С пълна убеденост бе изчаквал освобождението си всеки миг. Тази вероятност се бе значително смалила с напредването им през горите на път за Уиндърмиър.

Не лъжеше в заявлението си, че това е била най-отвратителната нощ в живота му. Но на сутринта, когато дъждът спря - и след закуската -изпита необясним трепет на нетърпеливо очакване. Търсенето на мистериозния затвор и прословутия затворник намирисваше на истинско приключение. И може би повече от всичко, предоставяше на ума му нещо, върху което да се фокусира. Ангажираността да оцелее и определи идентичността на убиеца не му оставяше време за постоянни реминисценции върху бащината смърт.