Конспирация за короната

Понякога, когато ездата не бе съпровождана от думи за по-дълго време, умът му докосваше отново сцената на смъртта. Озоваваше се отново в кралската спалня пред бащиното бледо лице с кървавата сълзичка в ъгъла на устата. Очакваше да почувства нещо; да заплаче - но това не се случваше. Не усещаше нищо и се чудеше какво говори това.

В замъка всички щяха да носят черно и залите щяха да са изпълнени с плач, както когато майка му бе умряла. Никаква музика, никакъв смях и сякаш слънцето не бе изгрявало цял месец. Бе изпитал облекчение, почти дори щастие, когато периодът на траур приключи. Част от него чувстваше вина за това и все пак като че ли огромна тежест се бе вдигнала. Тъй щеше да бъде, ако се намираше в замъка - тъжни лица, ридания и духовни лица, подаващи му свещ, с която да обикаля ковчега, докато те песно-пеят. Беше правил това като дете - отвратително. Олрик се радваше, че сега не е затънал до шия в онзи кладенец от тъга, от който нямаше изка-терване. Щеше да свърши и тази работа утре, но сега беше признателен, че се намира на далечен път без надути придружители.

Ройс накара коня си да спре. Бяха сами; останалите двама изоставаха заради двойната тежест на коня им.

- Защо спираме? - поинтересува се Олрик.

- Пътят започва да се изравнява, значи наближаваме. Забрави ли, че това може да е клопка?

- Не. Твърде наясно съм с този факт.

- Отлично. Тогава сбогом, Ваше Величество.

Олрик се вцепени:

- Вие няма да дойдете?

- Сестра ти ни помоли само да те доведем тук. Ако искаш да уредиш смъртта си, това си е твоя работа. Нашето задължение е изпълнено.

Олрик незабавно се почувства глупаво за по-ранното си объркано задоволство от присъствието на непознати. Не можеше да си позволи да загуби единствените си водачи; без тях никога нямаше да намери обратния път. След кратък размисъл заяви:

- Тогава предполагам това е идеалният момент да те уведомя, че присъждам на теб и Ейдриън званието кралски защитници, защото вече съм убеден, че не вие сте искали да ме убиете. Ще сте отговорни за живота на своя крал.

- Наистина? Колко умно, Ваше Височество - ухили се Ройс. - Предполагам сега е удачно да кажа, че не служа на крале - освен ако не ми платят.

Олрик се усмихна кисело:

- Добре тогава, помисли над това. Ако се завърна в Есендън, ще анулирам смъртните ви присъди и опростя проникването ви в замъка ми. Но ако умра или ме заловят, никога няма да можете да се върнете в Медфорд. Вуйчо ми вече ви е определил като най-опасни убийци. Сигурен съм, че вече има хора, които ви търсят. Вуйчо Пърси може и да изглежда като възрастен придворен, но, повярвайте ми, виждал съм грозната му страна; може да бъде доста заплашителен. Знаеш ли, че той е най-добрият фех-товчик в Меленгар? Така че ако лоялността не е достатъчно възнаграждение за теб, помисли над практическите ползи от това да остана жив.

- Умението да убеждаваш останалите в превъзхождащата ценност на твоя живот пред техните трябва да е основно изискване, за да бъдеш крал.

- Не е изискване, но определено е от полза - отвърна Олрик ухилен.

- И все пак ще трябва да се бръкнеш - при тези думи на Ройс усмивката на Олрик позабегна. - Нека са сто златни тенента.

-Сто?

- На по-малко ли оценяваш живота си? Пък и това е каквото ДеУитт ни обеща, така че изглежда справедливо. Има и още нещо. Ако ще сме твои защитници, трябва да правиш каквото ти кажа. В противен случай не мога да те защитавам и тъй като под риск е не само глупавия ти живо-тец, но и моето бъдеще, налага се да настоявам.

Олрик изпуфтя. Не му харесваше как се отнасят с него. Трябваше да се чувстват поласкани от благоволението да ги командва. Не стига, че им опрощаваше сериозни престъпления, а онзи искаше и да им се плати. Типично за крадци поведение. Но все пак имаше нужда от тях.

- Подобно на всички мъдри владетели и аз разпознавам времето, в което е добре да се вслушаме в съветниците си. Само помни кой съм и кой ще бъда, когато се завърнем в Медфорд.

Ройс обяви на настигналите ги:

- Ейдриън, току-що бяхме повишени в кралски защитници.

- Има ли повишение на заплатата?

- Всъщност има. Има и тежестни облекчения. Върни на принца меча му.

Ейдриън му подаде огромния меч на Амрат. Олрик нахлузи кожения ремък през рамо. Мечът бе прекалено голям за него, от което се почувства малко глупаво, но поне сега не бе запасан върху нощна риза, а и освен това яздеше.

- Началник-стражата взе меча от баща ми и ми го даде - нима само преди две нощи? Този меч е принадлежал на Толин Есендън, предаван от крал на принц седемстотин години. Ние сме сред най-старите семейства в Аврин.

Ройс слезе от коня си и подаде юздите на Ейдриън.

- Отивам да разузная напред да проверя за изненади.

Затича приведен с изненадваща скорост и се стопи в сенките на дефилето.

* * *

- Как го прави? - запита Олрик.

- Страховито, нали? - рече Ейдриън.

- Какво как прави? - Майрън се взираше в стъркчето папур, което бе откъснал преди да напуснат езерото. - Впрочем тези неща са удивителни.