Копринената паяжина

— Хей, доста време си поигра с това филмче, драги — каза продуцентът, когато най-накрая Ерик му го предаде.

— Върви по дяволите! — изръмжа Ерик и се отправи към вратата.

— Почакай за минута, Гуджонсън — извика го онзи разгневено, но гневът му се уталожи под заплашителния поглед на Ерик. — Слушай, това не е моя работа, знам, но откакто се върна след онази самолетна катастрофа, ти като че ли имаш бормашина в задника си. На някои хора тук им е дошло до гуша от поведението ти. Харесвам те, Ерик. Притежаваш страхотен талант и не искам да бъда свидетел на провала на обещаваща кариера заради нещо, което сигурно не заслужава такава огромна жертва. Ако мога да направя нещо…

— Както вече каза, това не е твоя работа — озъби се Ерик и тръшна вратата зад себе си.

Това стана есента, а сега беше пролет. Събуждането на живота около него с всеки ден означаваше само допълнително сриване надолу за Ерик.

Характерният за него стремеж към съвършенство в работата бавно умираше. Проявяваше небрежност и нехайство в нещата, които вършеше. Пиеше прекалено много — обикновено до пълно замайване и изпадане в сънлив унес.

Жените не можаха да му помогнат да излезе от депресията. Нито една от тях не беше достатъчно привлекателна за него, за да се отдаде на забрава. Много се въртяха наоколо — както винаги, но той упорито ги отхвърляше. Колкото и да се опитваха, никоя от тях не можа да събуди такава страст у него, каквато Катлийн…

— Моля, още едно — каза рязко Ерик на бармана и проследи с невиждащ поглед изливането на жълтата течност в чашата. Преди месеци щеше да поиска вода или лед или сода, за да разреди алкохола, който правеше болката по-поносима.

Сега тази болка беше добре дошла за него. Бавно горящата й жарава се беше превърнала в почти приятен компаньон — и фактически — единствен приятел. Бяха се опознали взаимно достатъчно добре — той и болката. Известно време гневно беше прогонвал образа й при всяко появяване в главата му. Но сега се отдаваше с мазохистична наслада на горчивото удоволствие, което му предлагаше всеки спомен за нея.

Миналото лято. Нима беше толкова отдавна? Онези няколко дни, толкова малко на брой в сравнение с продължителността на живота му, му бяха донесли неописуемо удоволствие и още по-неописуема скръб. От тях се роди само едно добро нещо — Боб и Сали осиновиха малкия Джейми.

При мисълта за това усмивка заигра по устните на Ерик, независимо от унинието му. Години подред брат му и Сали отчаяно се бяха опитвали да имат дете, бяха минали през мъченията на клиники и различни методи на лечение, които той дори не можеше да си представи. Веднъж, когато беше вече в състояние да говори за Маунтин Вю, той им спомена за Джейми. Те се заинтересуваха и поискаха да видят видеоленти с него. Развълнувани, но без особено голяма надежда, Боб и Сали се свързаха със сиропиталището в Джоплин, Мисури, където живееше Джейми. Преди да изминат и два месеца, Джейми стана тяхно дете. А по Коледа Сали съобщи с гордост и възторжена радост, че е бременна. И тази радост се споделяше от всички в семейството, включително и от Джейми.

Да, изминалото лято роди поне едно добро нещо…

Докога ще продължава така? Едва ли беше първият мъж, отхвърлен по този начин. Да, вярно е, че на него това му се случваше за първи път. Но да приема тази бавна, ненужна смърт не отговаряше на неговите разбирания за храброст и доблест. Беше отчуждил приятелите си и хвърлил брат си в тревога до лудост с поведението си и начина си на живот. Колегите му го презираха, но не повече, отколкото се презираше той самият. Не искаше да се превърне отново в онзи циник, какъвто беше преди пътуването си в Етиопия, и други преживявания от този вид да му отворят очите към страданията в света.

Беше април. Сигурно е чудесно да бъдеш през април в Париж. Бавно, почти със съжаление Ерик отблъсна пълната с уиски чаша пред себе си и стана. Хвърли поглед на жълтия отпуснат мъж, който го гледаше от огледалото над бара.

Когато се обърна и тръгна към вратата, той вече знаеше какво ще направи.

— Бебе! Момче! — възкликна Една със съобщението в ръка. — В онова дълго писмо, което ни изпрати по Коледа, тя дори не спомена, че е бременна.

— Я ми го прочети отново — обади се Би Джи.

— Терън Дийн Кирчоф, над пет килограма, петдесет и три сантиметра дължина, роден на дванайсети април.

— Дванайсети април — повтори замислено Би Джи. Една бавно отпусна ръка и вдигна очи, за да срещне погледа на съпруга си.

— Не може да бъде — промълви тя дрезгаво.

— Чула ли си някога за преждевременно родено бебе с тегло над пет килограма? Тя се омъжи за този човек през октомври. Дори не го е познавала до края на август — началото на септември.

— Какво ще правиш? — запита Една и заситни след Би Джи, който се запъти с широки крачки към всекидневната с телефона.

— Ще се обадя на Ерик Гуджонсън. Не му съобщихме къде се намира Катлийн за негово собствено добро. Но сега той има син и това е нещо съвсем друго — не можем да оставим нещата така.