Читаем Копринената паяжина полностью

Сподели радостта им при осиновяването на Джейми. Когато й съобщиха за това, почувства моментна ревност към семейството, което беше приело момчето и го беше превърнало в част от живота си. Често мислеше за това дете, което беше трогнало така силно сърцето й през онова нейно последно лято в Маунтин Вю.

Материалното й осигуряване от Сет й даде възможност да продължи членството си в ръководството на лагера, на който често правеше анонимни и доста солидни дарения. Чековете бяха теглени от сметката на Сет в Ню Йорк и подписвани от неговия адвокат там. Катлийн изпрати пари специално за построяване на тенис корт. Години наред Харисънови бяха мечтали да прибавят този спорт към лятната програма на лагера. Катлийн се опитваше да се убеди, че не правеше тези дарения като компенсация за ужасния начин, по който се беше отплатила за обичта им.

Сет знаеше за Харисънови, но не и за дълбочината на отношенията между Катлийн и тях в миналото. Тя никога не му каза, че е била в Маунтин Вю седмици преди да дойде в Сан Франциско. По-добре беше тази тема да бъде избягвана.

Не беше лесно да постигне стабилността и вътрешното спокойствие, на което се радваше този следобед.

— Искаш ли да се потопиш под водата? — запита тя Терън. — Задръж дъха си.

Пое подчертано демонстративно въздух, за да му покаже какво се очаква да направи от него, и бързо дръпна малкото му тяло под водата и също така бързо го извади над нея. Терън премига със сините си очи, отвори уста да поеме въздух и радостно се разсмя. Даде й да разбере, че отново иска да направи същото.

— Задръж дъх. Готов ли си? Хайдеее!

Потопи го отново във водата и този път той сам изплува на повърхността.

Шумният смях на детето и собствените й похвали за смелото му изпълнение й попречиха да чуе шума от колата на Сет. Не чу и бръмченето на хидравличната система, която смъкна стола му на земята, както и приглушените гласове и стъпки по покритата с плоски камъни пътека към басейна.

— Катлийн! Какво става? Смехът ви се чува отдалече — както винаги, гласът на Сет беше изпълнен с топла радост.

Без да изпуска от очи мокрото телце на сина си, Катлийн извика през рамо:

— Ела да видиш какво може да прави Терън. Той много се гордее със себе си.

— Внимавай с това момче, Катлийн — обади се Джордж зад нея. — Той става твърде тежък за теб.

— Така е — съгласи се тя.

Сега Терън беше още по-възбуден от многобройната си публика и размаха пълни ръчички към тях, преди Катлийн да му каже отново да задържи дъха си и да го потопи.

Всички заръкопляскаха, когато той изплува сам на повърхността, засмян до уши с почти всички бебешки зъби в устата.

— Стига ти за днес — каза му Катлийн със смях. — Аз съм напълно изтощена.

Измъкна Терън от водата и той се заклати на още не съвсем стабилните си крачета към Сет. Джордж се наведе и го вдигна нагоре, потупа го с обич по дупенцето и го постави в скута на Сет, без да обръща внимание на подгизналия му памперс. Едва когато Катлийн се обърна и изкачи покритите с мозаечни плочки стъпала на басейна, забеляза другия мъж, който мълчаливо стоеше до стола на Сет. Имаше нещо неясно… Господи боже!

— Катлийн, извърших основния грях на невнимателните съпрузи — доведох вкъщи гост за вечеря, без да те предупредя.

Сърцето на Катлийн биеше толкова силно, че едва чуваше думите на Сет, когато Ерик пристъпи напред.

— Ерик Гуджонсън. Ерик, съпругата ми — Катлийн. Сърцето й сякаш се наду и в следващия миг се пръсна и обсипа вселената с безкрайно малки частици от нея самата. И светът й изчезна, за да бъде заменен от друг, по-малък, състоящ се само от нея и мъжа отпреде й. Изправен така близо… Достатъчно близо, за да го види, чуе, помирише, да го… докосне.

Не, тя не трябваше да го докосва. Ако направи това, ще умре от удоволствие и болка. Но Ерик протегна ръка и я лиши от правото да взема решение по този въпрос. Гледаше зашеметено ръката, която скъсяваше разстоянието между тях. Все още не на себе си от чудото на мига, протегна своята собствена ръка, хвана неговата, стисна пръсти около нея, като че ли да се убеди, че не сънува, че това, което става, е действителност.

Лекото стискане, което получи в отговор, прогони всички останки от съмнения за нереалността на срещата им. Вдигна очи от събраните им в ръкостискане ръце към гръдния му кош, към твърдата силна брада, към чувствената уста под мустаците му, за които беше мислила и фантазирала толкова често, към добре оформения аристократичен нос и към очите, които я пронизаха като с кама.

Радостта, която пееше в гърдите й, помръкна. Очите му напомняха парченца твърд син лед под разрешените, избелели от слънцето вежди. От дълбочините им надничаше ужасяваща враждебност.

— Госпожа Кирчоф — каза той в потвърждение на представянето й от Сет.

Светът се върна обратно и изиска от нея да се държи както подобава.

— Господин Гуджонсън — гласът й прозвуча глухо и чуждо дори за собствените й уши; оставаше й само надеждата, че никой друг не е забелязал това. А неговият глас беше болезнено познат — дълбок, леко дрезгав, отговарящ на едрото му тяло.

Сет говореше развълнувано:

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века