Копринената паяжина

Все още беше стройна, дори прекалено стройна: можеше да прибави някой и друг килограм към тялото си. Никой не би могъл да повярва, че е износила и родила дете. Коремът й беше плосък — резултат от редовната гимнастика. Ако не бяха наедрелите й гърди, никой никога наистина не би могъл да познае, че е майка.

Токчетата й потракваха по настилката на вътрешния двор. Чу шумоленето на дрехите, когато се наведе да вземе детето, притиснато към коленете му. Коприната, която покриваше гърдите й, се отвори леко и му даде възможност да зърне гладката плът под нея. Когато се изправи, ароматът й погали ноздрите му. Страстен копнеж запали тялото му.

— „Митсуко“ — промълви той, без да иска. Катлийн се смръзна за миг, погледна го втренчено.

— Да.

Отдалечи се от него и седна на стол от другата страна на масата с детето в скута си.

— Виждам, че ти е сервирано питие.

— Да.

— Къде е Сет?

— Влезе в къщата с Джордж да смени дрехите си. Каза, че веднага ще се върне.

— Хейзъл?

— Не се е появила още — отпи от чашата си. — Така че сме сами, Катлийн.

Катлийн бързо вдигна глава. Той изглеждаше много добре в бялата си риза и тъмносин блейзър. Ризата му беше разкопчана до половината на гръдния му кош и разкриваше загорялата колона на врата му и част от твърдата, покрита със светли косми мъжка гръд. Пръстите й пламнаха от спомена за усета на тези косми върху мускула под тях. Бежовите му панталони обгръщаха плътно твърдите му бедра и…

Бързо вдигна очи с надеждата, че не е забелязал посоката на погледа й, но — уви. Обиди я, като вдигна чаша в подигравателна наздравица.

— Трябва да те поздравя, Катлийн. Доста път си извървяла от лагерна възпитателка дотук. Колко време мина оттогава? — присви очи, като си даде вид, че се мъчи да си спомни. — Две години? Да, две години. Имаше катастрофа на летището на Форт Смит. С големи загуби — и материални, и в човешки жертви, — но аз имах късмета да бъда между живите. Това стана на шестнадесети юли в два четиридесет и три следобед. — Гласът му беше твърд, чувстваше се желанието му да я нарани. Очите на Катлийн се напълниха със сълзи.

— Радвам се, че… ти… си останал между живите.

— Да-а. Твоята загриженост тогава беше наистина изумителна — продължи той саркастично.

Кое му даваше право да й се сърди?

— Не можех да се присъединя към тълпата край леглото ти, нали? — каза тя рязко.

Тълпата край леглото му? Какво, по дяволите, можеше да означава това? Край леглото му нямаше никой друг, освен Боб и Сали, а тя не се беше срещнала с тях. Беше ги разпитвал достатъчно дълго и безмилостно, за да знае това със сигурност.

Преди да успее да разнищи странното й изречение докрай, се появиха Джордж и Сет. Ерик беше забелязал, че навсякъде, където имаше стълби, бяха осигурени и наклонени пътеки до тях за количката на Сет. Електрическите ключове и термостати по стените също бяха поставени ниско за удобство на Сет.

— Радвам се да видя, че вие двамата се опознавате по-добре. Изглеждаш прекрасно, скъпа — приближи се до Катлийн и тя стана, остави Терън на настилката на двора и се наведе напред с ръце на раменете на Сет, за да приеме целувката му. Той задържа ръцете й в своите, когато тя се изправи, и се обърна към Ерик: — Не е ли великолепна, Ерик? Сигурно си мислил, че преувеличавам, когато съм ти говорил за нея, нали? Виждал ли си някога такива цветове, такава кадифена кожа?

Катлийн пребледня. Ерик беше виждал много повече от нейната кожа, отколкото Сет. Откакто я беше довел в тази къща, те си лягаха в отделни спални всяка нощ. Влизал е в нейната стая само веднъж — когато Джордж го беше занесъл на ръце до нея, за да види как я е подредила. Целуваха се топло за лека нощ всяка вечер. Но след тази целувка тя отиваше в своята стая, а Сет — в неговата с Джордж, който му помагаше да си легне.

— Жена ти е наистина красива, Сет — съгласи се Ерик, но Катлийн можа да различи прикритата подигравка в гласа му.

— Джордж, ще се погрижиш ли за напитките? Аз ще пия уиски с лед, а Катлийн — своя шпритцер.

Катлийн неволно погледна Ерик, който — незабелязано за Сет — отново вдигна чаша в наздравица. И двамата си спомниха за друго време. Спомените на Катлийн бяха топли. А тези на Ерик бяха очевидно спомени на осъществил се прелъстител.

Сцената във вътрешния двор определи настроението до края на вечерта. Когато Хейзъл се присъедини към тях за питие преди вечеря, Катлийн се напрегна още повече. Както обикновено, Хейзъл беше много учтива и играеше добре ролята на любяща зълва и леля — като първата дама на някоя театрална трупа, — но играта й, колкото и талантлива да беше, не можеше да заблуди Катлийн. Когато оставаха сами, Хейзъл не пропускаше случай да даде израз на омразата си към нея. Понякога Катлийн я улавяше да хвърля злобни погледи към Терън. Внимаваше много да не оставя детето само с нея. Считаше, че собственическото отношение на тази жена към Сет минава границите на нормалното — в това отношение за нея Хейзъл беше патологичен случай.