Читаем Копринената паяжина полностью

— Трябва ли да видиш басейна?

— Непременно — маската на добрите маниери беше паднала. Чертите му бяха неподвижни и жестоки. Хвана я за ръка и практически я затегли зад себе си. Катлийн се спъваше и залиташе със сандалите си с висок ток и най-сетне успя да извика задъхано:

— Пусни ме!

Все едно че не беше казала нищо. Той не намали хода си, нито облекчи натиска върху ръката й.

Когато стигнаха беседката край басейна, той я хвърли към тъмната й стена и я закова там с тялото си.

Ръцете му притискаха нейните от двете страни на лицето й без грижа дали й причинява болка или не. Лицето му я принуди да се свие от страх. Беше го видяла такова само веднъж — минута преди да удари двете момчета в бара на Кресънт Хотел.

— Искам да знам. И искам да знам истината сега. Той мой син ли е? — гласът му не беше познатият глас на Ерик. Не беше гласът, който я беше приспивал с горещи любовни думи в ухото й. Този глас сега трептеше от ярост и омраза.

Катлийн се опита да се измъкне от хватката му, но тялото му само я притисна още по-силно, железните му юмруци заплашваха да пречупят крехките й китки.

— Отговори ми, дявол да те вземе! Кога се роди? Малката ти хитрост няма да ми попречи да разбера това.

Беше помислил, че нарочно е изляла кафето!

— Пусни ме! — думите направо излетяха през устните й, които сякаш се бяха сковали от гняв.

— Няма такъв шанс — изръмжа той. — Не, докато не ми кажеш истината. Той мой син ли е?

Тялото му притискаше нейното и независимо от гнева си, стегнатият възел на желанието, който спеше в нея почти две години, бавно започна да се развива и да я обсебва заедно с усета на твърдите му мускули и мъжкия му мирис.

Опита се да се бори с това горещо, властно желание, което все повече я обезсилваше. Затвори за миг очи, за да не вижда вбесеното му лице.

— Отговорът ми ще има ли някакво значение? — запита тя с — както се надяваше — презрителен тон.

— За лъжлива мръсница като теб вероятно не. Но за мен — да.

С мъка задави надигащо се ридание. Колко жесток и несправедлив беше! А тя го беше обичала! Той беше този, който мамеше жена си, мамеше и нея. А си разрешаваше да я обижда така.

Прииска й се да му причини равностойна болка.

— Да! — изсъска тя. — Твой син е. Е, и? Ти нямаш никакви права над него. — Главата й се притисна към твърдата повърхност на стената, в очите й святкаше предизвикателство.

Очите му се впиха невярващо в лицето й, търсеха в него признаци на измама. А после учудване и страхопочитание омекотиха чертите му, които миг след това се вдълбаха в израз на безкрайна тъга. Но скоро яростта му се върна с още по-голяма сила и той изръмжа в лицето й:

— Питам се знае ли Сет каква малка разгонена кучка си е взел за съпруга!

Катлийн отново безуспешно се опита да се освободи.

— Веднъж вече ме нарече така. Това беше лъжа тогава, лъжа е и сега. Ти не знаеш нищо за мен, Ерик.

Мустаците му докоснаха челото й.

— Не знам ли? — дъхът му се блъсна в лицето й. — Мога веднага да докажа колко добре те познавам.

— Не — замоли се тихо Катлийн, когато почувства, че вмъква бедрото си между краката й. — Не — повтори тя с желание да убеди сама себе си.

Силното му бедро я притискаше към стената. Палците му се въртяха в хипнотизиращи кръгове над пулса й в двете й китки, докато отпусна юмруци. Покри дланите й със своите, като успя да вложи еротичност дори и в това просто докосване. Дъхът му изгаряше лицето й.

— Ще те изхвърля от себе си, ти, малка… разгонена… разгонена… — устните му жадно се притиснаха към нейните.

Отначало Катлийн издаваше гневни звуци дълбоко в гърлото си, но много скоро те се превърнаха във въздишки на екстаз. Ръцете му се спуснаха надолу по ръцете й до раменете й, плъзнаха се по гърба й, разтвориха ципа на блузата й. Отслабена от силата на целувката му, тя не можеше да се съпротивлява. А и не искаше.

Той смъкна надолу блузката й. Гърдите й се изляха в очакващите ги ръце. Той зарови лице в цепката между тях, вдиша опиянен от аромата й, устните и ръцете му се наслаждаваха на кадифената мекота на кожата й.

Ръцете й несъзнателно обгърнаха врата му, притеглиха главата му още по-плътно към тялото й и я задържаха там. Почувства ръцете му да обхващат стегнатите й бедра.

Напрегна се към нея и я подтикна с настоятелните си ръце. По-нагоре. По-близо. Той започна да се движи ритмично срещу нея. Отговори му със същото. Тялото му я галеше в най-интимната й част, подлудяваше я, възпламеняваше я…

Катлийн полетя към онова безумие на върховно удоволствие, което не беше забравила. Понесе се към него, преди да разбере какво става и да си възвърне контрола върху себе си. Бурята вътре в нея я обля. „Ерик, Ерик“ — стенеше тя при всеки разтърсващ спазъм.

Когато свърши, притисна се отпуснато към него, в мъчителен опит да успокои дишането си. Неговото собствено дишане неравномерно пареше врата й. Пръстите й се вплитаха в косата му, която все още помнеше от онази тяхна единствена нощ. „Ерик“ — прошепна тя с въздишка на изтощение, преситена от любов.

Той неочаквано я отхвърли от себе си към стената.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века