Читаем Копринената паяжина полностью

През тези две години Катлийн беше изключително почтена спрямо Сет и никога не даде и най-малък повод за съмнение относно предаността й към Сет. Той често й беше предлагал да излиза, да се сприятелява по-свободно извън дома им, но тя беше отклонявала тези предложения — доволна беше да си стои вкъщи с него. Сет беше наистина забележителен човек. Вършеше огромна работа и отиваше на много по-голям брой места, отколкото някой можеше да очаква от него. Двамата разхождаха Терън в Голдън Гейт Парк. Ходеха до Жирардели за сладоледени соди. Ходеха на кино и на вечери. Разбира се, Джордж винаги ги придружаваше и поемаше върху себе си усложнените транспортни проблеми, но Сет беше направил всичко възможно да не допусне тя да се откаже от нещо, което обича да върши, заради него.

По-късно обаче започна да показва умора, която преди тя не бе забелязвала. Изглеждаше по-малко склонен да излиза и като че ли се чувстваше най-добре, когато седеше край басейна, докато тя плуваше; понякога просто си седяха там, отпиваха от питиетата и си говореха. И цветът на лицето му не изглеждаше добре. Беше попитала Джордж, но отговорите му бяха неясни и уклончиви. Реши да телефонира на лекаря му, но неговите дълги обяснения не й казаха нищо, въпреки че звучаха много професионално.

Тези притеснения за Сет не я напуснаха през последните няколко дни — всъщност от деня на ненавременното пристигане на Ерик в дома им. Офисите на Сет бяха празни. На една от вратите все пак имаше бележка, от която разбра, че двамата с Хейзъл са на обяд. Компютърът на Клеър беше покрит — и тя беше отишла на обяд.

Катлийн отвори със замах широката врата и я затвори зад себе си — със стягане в гърдите си спомни за първия ден, в който мина през нея. Отиде до стерео апаратурата на библиотеката и пусна радиото. После се приближи до прозорците, спусна щорите и стаята потъна в полуздрач.

Кой знае колко време трябваше да чака — нямаше да е лошо да подремне малко. Изобщо не беше мигвала през последните няколко нощи.

Събу обувките си, отпусна се на удобното кожено канапе и затвори очи. Беше полутъмно и тихо. И заспа само след няколко минути.

Сънят й беше особено приятен — Ерик беше в него. Но не сърдитият ожесточен мъж от онази вечер, а предишният Ерик, оня с веселите искрици в очите и устни, винаги готови за усмивка.

В съня й той се наведе над нея и отмести с малкия си пръст къдрица от бузата й. Почувства топлината на дъха му върху лицето си. Устните му покриха нейните.

Ръката му лежеше твърдо на кръста й, но сега започна да се придвижва нагоре. Пълзеше бавно върху ребрата й, така бавно, като че ли ги броеше. Обхвана в шепата си долната част на гръдта й, залюля я леко на дланта си.

Изведнъж темпото се засили, устните му станаха по-властни, по-изискващи. Тялото му се отпусна леко върху нейното, притисна я йод тежестта си. Търсещите му пръсти я изгаряха през тънката тъкан на скъпата й рокля…

Всичко беше така истинско. Целувките му бяха така топли, а ръката така точно и умело разпалваше желанието й. Тялото му беше така тежко. Така тежко…

Катлийн рязко отвори очи и подсъзнателният й страх беше потвърден. Това не беше сън. Ерик лежеше до нея на канапето. Размаха яростно ръце и крака срещу него.

— Остави ме да стана, Ерик! — извика тя гневно. — Махни се от мен!

Той неочаквано изпълни командата й. Стана от канапето със сатанински смях.

— Питах се кога ще се събудиш. Или този твой малък сън беше само преструвка? — погледът му се плъзна надолу и спря на гърдите й. — Не, не е преструвка — подигра се злобно той.

— Затваряй си устата. Не искам дори да съм в една стая с теб.

Катлийн обу бързо обувките си и безрезултатно се опита да оправи косата си.

— Трябва да ти извия врата като на пиле за това, че си родила сина ми, без аз да знам дори. С радост бих те убил за това.

У Катлийн нямаше нито капка съмнение в истинността на думите му.

— Как щеше да обясниш появата на Терън на жена си!

Ерик се втренчи в нея. На лицето му не се четеше нито вина, нито съжаление за това, че е открила измамата му. Нищо подобно. То изразяваше само смаяна озадаченост и пълно неразбиране. Той бавно направи крачка назад, все още с този замаян израз на лицето. Ръцете му се отпуснаха безсилно надолу.

Тя мина край него, отиде до прозорците, вдигна щорите и стаята се потопи в ярката безмилостна следобедна светлина. Изключи с рязко движение стереото — и незабавно съжали за това. Заглъхването на музиката направи тишината в стаята още по-осезаема.

Той се върна при прозорците и се вторачи в движението по улицата долу. Най-сетне проговори с глас, който не оставяше място за каквито и да било съмнения:

— Катлийн, аз нямам жена. Никога не съм бил женен.

Катлийн се обърна рязко и го погледна смаяно. Отпуснатите в отчаяние черти на лицето му отразяваха собствената й безпомощност в момента.

Преди някой от тях да каже каквото и да било, Джордж отвори вратата и Сет влезе със стола си в офиса. Доброто му настроение се беше възстановило. Когато ги видя, той каза весело:

— Каква приятна изненада! Ако знаех, че ме чакате, щях да съкратя обяда си. Как си, Ерик?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века