Копринената паяжина

— Да — как можеше да я забрави? Озадачено сбърчи чело. — Елиът, какво искаш да ми кажеш с тази дълга заплетена история?

— Че някой преднамерено саботира работата ти, моето момиче.

— Но кой?

— Знаеш това толкова добре, колкото и аз — наведе се към нея и прошепна театрално: — Хейзъл Бейби.

Катлийн стана и се приближи към прозореца на малкия си офис.

— Не съм поръчала размер дванадесети за момичето на Вандърслайс, нито бих продала еднакви рокли на две светски дами.

— Точно.

— Но какъв може да бъде мотивът на Хейзъл? — зачуди се Катлийн. Допускаше, че предположението му може би е правилно.

— Защото толкова силно те ревнува, че всеки път, когато те погледне, буквално пръска отрова във въздуха около теб — направи жест с ръце толкова описателен и комичен, че Катлийн се разсмя, независимо от сериозността на разговора им. — А ако питаш мен — продължи Елиът, — що се отнася до Сет, тя не би си дала и плюнката за него.

— Елиът, престани! — реагира Катлийн. Грубият му език беше едно от нещата, които не харесваше.

— Слушам, Девствени уши — отговори й той с преувеличена учтивост. — На Хейзъл не й пука ни най-малко за него, но за нея е от значение да го контролира и да зависи от нея. Начинът, по който го манипулира, е направо гаден. А той е напълно сляп по отношение на сестра си. Не знае, че е манипулиран.

На Катлийн не й се искаше да признае, че е така, но Елиът беше напълно прав. Когато ставаше въпрос за Хейзъл, недъгът на Сет не беше толкова парализата му, колкото слепотата му.

— Внимавай с тази кучка, Катлийн — предупреди я Елиът. — Тя си е поставила за цел да те нарани. Знам това.

Катлийн опита да се изсмее на мрачните предсказания на Елиът, но звукът, който излезе от гърлото й, прозвуча повече като приглушен стон. Елиът се приближи зад нея и я целуна по врата. Беше свикнала с неговите демонстрации на отношението му към нея и не им обръщаше внимание — знаеше много добре, че те не изразяват нищо повече от обикновено приятелско чувство. Но днес се оттегли от него и скръсти защитно ръце пред гърдите си. Потрепери, въпреки че не беше студено.

— Какво има, Катлийн? По-сериозно е от Хейзъл Кирчоф, нали?

— Не разбирам какво искаш да кажеш — опита да се измъкне.

— Разбираш много добре. Ти си нервна и разсеяна. Нито умът ти, нито сърцето ти са тук. Какво има?

Бившият ми любовник и баща на детето ми се върна, за да ме тормози. Това ли трябваше да каже? Трябваше ли да каже на Елиът и на всички други какво става с нея? Ще й повярват ли? Усмихна се накриво. Елиът ще й повярва. От някои от разказите за любовните му приключения й бяха настръхвали косите. Нейният разказ нито ще го изненада, нито ще го шокира.

Но тя самата беше разтърсена до сърцевината на същността си от повторното появяване на Ерик в живота й. Случилото се онази нощ близо до басейна беше истинско безобразие. Не беше изненадана от опита му да прави любов с нея. Не, не любов. Секс. Освен това беше повече от ясно, че опитът му беше замислен като наказание. След като беше достатъчно голям мерзавец да прелъсти, макар и семеен, невинното създание, каквото беше преди две години, нищо чудно сега да иска да възстанови овехтялата вече любовна афера оттам, където я беше оставил — независимо от факта, че и тя беше вече семейна.

Не, Катлийн не беше изненадана от неговото поведение — изненадана беше от своите реакции. Защо не беше показала по-голяма неотстъпчивост? Вместо това с радост бе усетила тялото му. Беше се наслаждавала на вкуса на устните му и на главозамайващия аромат на одеколона му, примесен с неговия мирис на мъж. Умелото докосване на ръцете му я беше довело до…

Господи! Тя покри лице с ръцете си от срам при спомена за случилото се.

— Катлийн! Добре ли си? — запита Елиът разтревожено.

— Да, да, добре съм. Просто съм уморена. Ако можеш да поемеш нещата тук, ще отида в главния офис и после ще се прибера вкъщи. Искам да прекарам остатъка от деня с Терън.

Събра нещата си и излезе, но докато стигне административните офиси на магазините „Кирчоф“, отново почувства пронизващия ужас, който изпита при последните думи на Ерик.

Той няма да предприеме нищо, за да я раздели от детето й, нали? Не беше чак толкова жесток. Освен това, дори и да се опита, никога не ще може да се наложи. Терън е неин. Ерик си имаше друга жена при зачеването на бебето. Винаги може да го обвини, че я е изоставил, ако се стигне дотам. Но всъщност той не я беше напуснал. Това беше направила тя.

Страхът от евентуално дело за настойничество върху детето заемаше второ място обаче пред ужаса от опустошителния удар, който Ерик ще нанесе на живота й, ако каже на Сет истината. Това ще унищожи съпруга й. Сет гледаше на Терън като на свой син. От деня, в който й беше предложил ръката си, той не беше споменал нито дума за бащата на Терън. Никога не казваше „детето ти“; за него бебето винаги беше „нашето дете“ — още по време на бременността й. Никога не пропускаше да нарече Терън „синът ми“. От всяка гледна точка — с изключение само на една — Терън принадлежеше на Сет.