Корабът на изкуплението

Галиана знаеше. Както Вълкът имаше достъп до нейните спомени, така и тя, в резултат на някакъв незначителен и може би умишлен процес на заразяване, имаше представа за част от неговата история. Не ставаше въпрос за нещо конкретно; почти нищо, което да е в състояние да предаде с думи. Усещаше нещо подобно на стара като света литания на хирургически геноцид; на ужасяващ процес на чистка, провеждан методично срещу появяващите се чувстващи видове. Спомените бяха пазени с мрачна бюрократична точност за стотици милиони години галактическо време, всяко следващо заличаване беше просто нова глава в корабния дневник. Понякога усещаше трескавите чистки, когато клането бе започвало по-късно, отколкото бе желателно. Чувстваше дори редките случаи на брутална намеса, когато предшестващото избиване не бе осъществено задоволително.

Това, което не усещаше обаче, бе крайният неуспех.

Внезапно и шокиращо, Вълкът се оттегли. Даде ѝ възможност да говори.

— Скейд — промълви Галиана.

— Какво?

— Убий ме, моля те. Убий ме веднага.

ПЪРВА ГЛАВА

Антоанет Бакс наблюдаваше как полицейският пълномощник минава през люка. Машината бе цялата бронирана с материала, от който се правеха летателни апарати, с остри, снабдени със стави крайници, като скулптура, направена от много ножици. Беше мъртвешки студена, защото бе прикрепена отвън на един от трите патрулни катери, които сега се бяха закачили за нейния кораб. Скрежта с цвят на урина по него, образувана от изгорелите газове на катера, започваше да се разтопява.

— Ако обичате, не се доближавайте — заяви пълномощникът. — Физическият контакт не е препоръчителен.

От облака изгоряло гориво се носеше токсична миризма. Тя пусна предпазната предна част на шлема си, когато пълномощникът тръгна към нея.

— Не знам какво се надяваш да намериш — отвърна тя, като го следваше на дискретно разстояние.

— Няма да разбера, преди да го намеря — каза пълномощникът.

Вече беше идентифицирал честотата на радиото на скафандъра ѝ.

— Хей, слушай, не участвам в незаконна търговия. Не ми се нрави особено перспективата да бъда мъртва.

— Всички казват така.

— И защо някой би внасял незаконно каквото и да било в приюта „Айдълуайлд”? Там живеят шепа аскетични, побъркани монаси и монахини, а не контрабандисти.

— Не си съвсем неинформирана относно контрабандата, а?

— Никога не съм казвала…

— Няма значение. Работата е там, мис Бакс, че сме във война. И нищо не може да се изключва без доказателства.

Пълномощникът спря и се преви, от ставите му с пукане се отделиха големи люспи жълт лед. Тялото на машината представляваше нещо подобно на черно яйце, от което изникваха множество крайници, манипулатори и оръжия. Вътре нямаше място за пилота, само за машинарията, необходима за поддържане на контакт между пълномощника и пилота. Пилотът бе все още в един от трите катера, освободен от нежизненоважните органи и натъпкан в животоподдържаща кутия.

— Можеш да провериш в приюта, ако искаш — рече тя.

— Вече съм се допитал до приюта. Но когато става дума за подобни въпроси, най-добре е да бъдеш абсолютно сигурен, че всичко е чисто, не си ли съгласна?

— Съгласна съм с всичко, което искаш, стига да се разкараш от кораба ми.

— Ммм. И защо си се разбързала толкова?

— Защото тук имам един размекнат… съжалявам, един криогенен пасажер. И не искам да започне да се разтапя при мен.

— Много ми се ще да видя този пасажер. Възможно ли е?

— Надали съм в положение да откажа.

Тъй като бе предвидила подобен развой на събитията, беше си облякла вакуумскафандъра, докато очакваше идването на пълномощника.

— Добре. Няма да отнеме и минута и после ще можеш да тръгваш. — Машината направи пауза, преди да добави: — Стига, разбира се, да няма нищо нередно.

— Оттук.

Антоанет отмести преградата, до която стоеше, и разкри извънредно нисък тунел, водещ обратно към главното товарно отделение на „Буревестник”. Остави пълномощника да тръгне пръв, решила да говори възможно най-малко и само, когато я питат. Поведението ѝ можеше да се стори някому твърдоглаво, но щеше да възбуди много по-големи подозрения, ако бе услужлива. Милицията на Конвенцията Ферисвил не беше особено харесвана, факт, който тя отдавна бе установила при взаимоотношенията си с гражданите.

— Страхотен кораб имаш, Антоанет.

— За теб съм мис Бакс. Не си спомням да сме били достатъчно близки, за да си говорим с малки имена.

— Мис Бакс, в такъв случай. Това, което казах обаче, си остава: външно корабът ти е съвсем незабележителен, но по всичко личи, че е механически здрав и чудесно приспособен за Космоса. Кораб с капацитет да осъществява печеливша търговия дори в тези мрачни времена.

— В такъв случай няма защо да върша незаконна търговия, нали така?