Корабът на изкуплението

Скейд стоеше неподвижно край ковчега.

— Защо, Галиана?

— Защото преди да погледна в него няма да знам дали ми казваш истината.

— Не те лъжа — промълви едва чуто Скейд. — Но не мога да позволя на умовете ни да си поговорят. В главата ти има нещо. Нещо, което не разбираме, освен че вероятно е извънземно и враждебно.

— Не вярвам…

Но натискът зад ушите ѝ внезапно стана остър. Галиана имаше неприятното чувство, че някой я блъска, похищава, натъпква в някакво мъничко, неефективно ъгълче на собствения ѝ череп. Нещо неизразимо зловещо и древно сега се бе настанило зад очите ѝ, беше се сдобило с власт там.

Чу се, че говори отново.

— На мен ли, искаш да кажеш?

Скейд изглеждаше съвсем леко изненадана. Галиана само можеше да се възхищава на самообладанието ѝ.

— Може би. Коя си ти всъщност?

— Нямам друго име освен онова, което ми е дала тя.

— „Тя” ли? — попита развеселено Скейд.

Но по гребена ѝ проблесваха нервни бледозелени нюанси, което издаваше страх макар гласът ѝ да беше спокоен.

— Галиана — отвърна същността. — Преди да я превзема. Тя ни нарече — моят ум по-точно, „вълците”. Заехме се с нейния кораб и се инфилтрирахме в него, след като се справихме с другия. Първо не разбирахме добре какво представляват. Но после им отворихме черепите и абсорбирахме централната им нервна система. Тогава научихме много повече. Как мислеха, как общуваха, какво бяха направили с умовете си.

Галиана се стараеше да помръдне, макар Скейд вече да я бе поставила в състояние на парализа. Опитваше да извика, но Вълкът — защото точно така го наричаше — притежаваше пълен контрол над гласа и.

Сега всички спомени се връщаха в съзнанието ѝ.

— Защо не я убихте? — попита Скейд.

— Не става дума за това — смъмри я Вълкът. — Би трябвало да зададеш другояче въпроса: защо тя сама не се уби, преди да се стигне до това? Можеше да го направи; в нейна власт беше да унищожи целия си кораб и всички в него просто като го пожелае.

— И защо не го направи?

— Споразумяхме се, след като убихме екипажа ѝ, а нея оставихме на мира. Тя нямаше да посегне на себе си, ако ѝ позволяхме да се върне у дома. Тя знаеше какво означава това: щях да нахлуя в черепа ѝ, да бърникам из спомените ѝ.

— Защо точно тя?

— Тя беше ваша кралица, Скейд. Още щом разчетохме умовете на хората от нейния екипаж, разбрахме, че ни е необходима точно тя.

Скейд слушаше мълчаливо. От челото до тила ѝ бавно се движеха вълни в аквамарин и нефритенозелено.

— Тя никога не би рискувала да ви доведе дотук.

— Би го направила, ако сметнеше, че рискът е по-малък от ползата, която бихте имали, ако бъдете предупредени навреме. Това беше договорка. Тя ни даде време да научим някои неща и надеждата, че ще научим още. Което и правим, Скейд.

Скейд докосна с пръст горната си устна и след това го задържа пред себе си, сякаш за да улови посоката на вятъра.

— Ако наистина сте по-висш извънземен разум и знаехте къде сме, вече щяхте да сте дошли при нас.

— Много добре, Скейд. И, в известен смисъл, си права. Не знаем точно къде ни доведе Галиана. Аз знам, но не мога да съобщя това знание на моите другари. Ние сме пътуваща между звездите култура, наистина разделена на фракции, но от нашата перспектива тези особености нямат значение. От спомените, които изсмукахме, и спомените, в които плуваме, все още знаем само приблизително коя част на Космоса обитавате. Вие се разпростирате все по-надалече и тази тенденция нараства геометрично, като вероятността да се срещнем се увеличава непрекъснато. Това вече се случи веднъж и би могло да се случи и другаде, в други точки на Вселената.

— Защо ми казваш това? — попита Скейд.

— За да те изплаша. Защо иначе?

Но Скейд беше твърде умна, за да се хване на това.

— Не. Сигурно има друга причина. Искаш да ме накараш да мисля, че би могла да ни бъдеш полезна, нали?

— И как така? — измърка развеселено гласът на Вълка.

— Бих могла да те убия тук и сега. Все пак предупреждението вече е направено.

Ако Галиана бе в състояние да помръдне, или поне да премигне, щеше да даде сигнал, означаващ „да”. Наистина искаше да умре. За какво ѝ беше да живее от сега нататък? Клавейн го нямаше. Фелка я нямаше. Беше сигурна в това, така сигурна, както и че цялата конджоинърска изобретателност не би била в състояние да я избави някога от онова нещо в главата ѝ.

Скейд имаше право. Тя беше осъществила целта си, беше изпълнила последния си дълг към Майка Нест. Вече знаеше, че вълците съществуват някъде там и най-вероятно приближават, усетили мириса на човешка кръв.

Нямаше причина да я пазят жива нито миг повече. Вълкът щеше да търси непрестанно възможност да се измъкне от главата ѝ, колкото и бдителна да бе Скейд. Възможно беше Майка Нест действително да научи нещо от него, някакъв третостепенен намек за мотив или слабост, но те бледнееха пред ужасните последствия от евентуалното му бягство.