Корабът на изкуплението

— Не, но ме кара да се питам защо би пропуснала тази възможност, след като си се отправила към приюта. Те имат влияние, но не и когато става дума за истинско богатство, поне доколкото успяваме да подразберем. — Машината спря отново. — Трябва да признаеш, че е озадачаващо. Обичайният маршрут е замразените да бъдат оставяни там на слизане надолу, а не при тръгване нагоре. Дори придвижването на замразено тяло е необичайно — повечето ги размразяват още преди да стигнат до „Айдълуайлд”.

— Не е моя работа да задавам въпроси.

— По една случайност обаче точно това е моята работа. Наближаваме ли?

В товарното отделение не бе създадено налягане, затова трябваше да стигнат до него по заобиколен път и да минат през един вътрешен люк. Антоанет запали осветлението. В огромното помещение нямаше никакви товари; триизмерните рамки, за които обикновено се прикрепваха товарни платформи и сандъци, сега бяха празни. Запровираха се между тях; пълномощникът подбираше пътя си с придирчивост на тарантула.

— Значи е вярно. Летиш с празно товарно отделение. Тук няма нито един контейнер.

— Не е престъпление, нали?

— Никога не съм казвал, че е. Но е извънредно странно. Ледените просяци трябва да ти плащат изключително добре, за да има смисъл да правиш това пътуване.

— Те поставят условията, не аз.

— Става все по-любопитно и по-любопитно.

Пълномощникът имаше право, разбира се. Всички знаеха, че приютът се грижи за замразените хора, току-що разтоварени от наскоро пристигналите междузвездни кораби: за бедните, за пострадалите, за страдащите от временна или окончателна амнезия. Размразяваха ги, съживяваха ги и ги възстановяваха в околностите на приюта, за който се грижеха Просяците, докато се почувстват достатъчно добре, за да си тръгнат или поне да бъдат в състояние да извършват сами основните човешки дейности. Някои, така и не възвърнали паметта си, решаваха да останат в приюта и да бъдат обучени на свой ред за Просяци. Това обаче, което приютът не правеше рутинно, бе да взема замразени хора, които не пристигаха с междузвезден кораб.

— Добре — заяви Антоанет. — Ето какво ми казаха те: станала е грешка. Документите на човека са били объркани при разтоварването. Объркали го с някой друг, който трябвало да бъде само проверен в приюта, но не и размразен. Трябвало да го държат замразен, докато пристигне в Казъм сити, и тогава да го размразят.

— Необичайно — произнесе пълномощникът.

— Както изглежда, на човека пътуването в Космоса не му допада. Станало е сериозно объркване. Когато грешката била открита, тялото, което не е трябвало да стига замразено до Казъм сити, вече било на половината път дотам. Приютът, естествено, поискал да оправи цялата тази каша преди нещата да се объркат още повече. Затова се свързаха с мен. Взех тялото в Ръждивия пояс и сега бързам с него към „Айдълуайлд”.

— Но защо е цялото това бързане? Ако тялото е замразено, със сигурност…

— Ковчегът е музеен експонат и през последните дни към него не са се отнасяли особено внимателно. Освен това две семейства започват да задават неудобни въпроси. Колкото по-скоро въпросните хора бъдат разменени, толкова по-добре.

— Ценя желанието на Просяците да запазят в тайна проблема. Безупречната репутация на Приюта ще бъде опетнена, ако случаят се разчуе.

— Да. — Позволи си да изпита съвсем слабо облекчение и, в продължение на един опасен миг, за малко не се поддаде на изкушението да се върне към подчертаното си твърдоглавие. Вместо това каза: — Е, сега, след като вече видя цялата картина, какво ще кажеш да ме оставиш да си върша работата. Нали не би искал да ядосаш Приюта?

— Определено не. Но след като сме стигнали дотук, би било жалко да не проверим пасажера, нали?

— Да — произнесе напевно тя. — Много жалко.

Стигнаха до ковчега. Във вида на криокамерата, пъхната в задната част на товарното отделение, нямаше нищо забележително. Беше матово-сребриста, с правоъгълен прозорец от опушено стъкло на горната си повърхност. Зад него, покрит от собствения си предпазен щит от опушено стъкло, се намираше контролният панел и дисплеите, показващи статуса на замразения. Под стъклото проблясваха и се движеха неопределени цветни светлини.

— На странно място сте го сложили, толкова забутано — заяви пълномощникът.

— Не и от моя гледна точка. Близо е до входа на товарното отделение, така че го натоварихме бързо и ще го разтоварим още по-бързо.

— Звучи разумно. Нямаш нищо против да погледна по-отблизо, нали?

— Моля, заповядай.

Полицейският пълномощник се приближи на около метър от ковчега и протегна към него, но без да го докосва, снабдените си със свръхчувствителни сензори крайници. Действаше свръхпредпазливо, за да не рискува да повреди собственост на Приюта или да изложи по някакъв начин на опасност обитателя на ковчега.

— Каза, че този човек дошъл неотдавна в „Айдълуайлд”?

— Знам само това, което са ми казали от Приюта.

Пълномощникът се потупа замислено с един от крайниците по тялото.