Корабът на изкуплението

— Но ние работехме заедно толкова добре, толкова дълго — промълви Галиана. — Със сигурност можем да намерим пак общи интереси. Имаме много по-сериозни тревоги от някаква си дребнава борба за власт, от това кой ще управлява една-единствена система.

Скейд поклати глава.

— Опасявам се, че е прекалено късно. Сега между нас стоят прекалено много мъртъвци, прекалено много нарушени обещания, прекалено много жестокости. Конфликтът се разпростря и до други системи, където има конджоинъри и демаршисти. — Усмихна се, но усмивката изглеждаше насилствена, сякаш лицето ѝ щеше да се върне към неутралното си състояние в мига, в който отпуснеше мускулите му. — Нещата не са толкова отчайващи, колкото би си помислил човек.

Войната върви в наша полза, бавно, но сигурно. Клавейн се върна преди двайсет и две години и това веднага се отрази. Преди завръщането му бяхме постоянно в състояние на отбрана, бяхме попаднали в капана да действаме по стадния принцип. Затова на врага му беше много лесно да предвижда всяка наша стъпка. Клавейн ни освободи от веригите на този стереотип.

Галиана опитваше да си наложи да забрави вълците, изплували в съзнанието ѝ, и да се съсредоточи върху първата си среща с Клавейн. Беше се случило на Марс, когато се бе борил срещу нея, като войник на Коалицията за невронна чистота. Коалицията се противопоставяше на експериментите ѝ за увеличаване възможностите на мозъка и виждаше единствения поносим изход за това в пълното изтребване на конджоинърите.

Но Клавейн бе видял по-голямата картина. Първо, като неин затворник, ѝ бе дал възможност да осъзнае колко ужасяващи изглеждаха експериментите ѝ на представителите на останалата част от системата. Никога не бе предполагала подобно нещо преди той да ѝ го обясни търпеливо през всичките месеци на своето затворничество. По-късно, когато го освободиха и се договориха за условията за прекратяване на военните действия, именно Клавейн доведе демаршистите, за да действат като неутрална трета страна. Те съставиха документа за прекратяването на огъня и Клавейн не се отказа да настоява, докато Галиана не го подписа. Това бе майсторски удар, циментиращ връзката между демаршисти и конджоинъри за столетия напред, докато Коалицията за невронна чистота вече се споменаваше в учебниците по история само като бележка под линия. Конджоинърите продължиха експериментите си върху нервната система, които се толерираха и дори насърчаваха, стига да не опитваха да абсорбират други култури. Демаршистите използваха своите технологии, които чрез тях достигаха и до други човешки фракции.

Всички бяха щастливи.

Но Скейд имаше право: този съюз винаги бе таил скрито напрежение. И избухването на война в някой момент бе неизбежно, особено при появата на катализатор като Смесената чума.

Но пък цели петдесет и четири години? Клавейн никога не би допуснал такова нещо, сигурна беше. Щеше да види каква чиста загуба на човешки усилия е всичко това. И щеше да намери начин или да я прекрати решително, или поне да осигури постоянно прекратяване на военните действия.

Наподобяващият мигрена натиск в черепа ѝ все още присъстваше, дори сега се бе позасилил. Галиана имаше смущаващото усещане, че нещо наднича през собствените ѝ очи от черепа, сякаш не беше единственият му наемател.

„Ние намалихме разстоянието до твоите два кораба с умерения ход на древни убийци, които нямат расов спомен за провал. Ти усети нашите умове: мрачни интелекти, намиращи се на опасния ръб на разума, стари и студени като междузвездния прах. Ти усети нашия глад.”

— Но Клавейн… — рече тя.

— Какво за него?

— Той би успял да намери начин да сложи край на това, Скейд, независимо как точно. Защо не го е направил?

Скейд се вторачи встрани за момент, така че обърна гребена си странично към нея. Когато погледна отново към своята събеседница, правеше опити да си придаде някакво много странно изражение.

„Ти ни видя как превзехме първия ти кораб, като го покрихме с пласт нахални и любопитни черни машини. Машините изглозгаха кораба. Ти го видя как експлодира; експлозията остави розова форма, наподобяваща лебед, на ретината ти, и усети откъсването на мрежата от умове, като загуба на хиляда деца. Вие опитахте да избягате, но вече беше късно. Когато стигнахме до твоя кораб, бяхме по-предпазливи.”

— Това не е лесно, Галиана.

— Какво не е лесно?

— Става дума за Клавейн.

— Каза, че той се върнал.

— Да, върна се. Както и Фелка. Съжалявам, но трябва да ти кажа, че и двамата умряха. — Думите идваха една след друга, бавно като дихание. — Това стана преди единайсет години. При една атака на демаршистите срещу Нест и двамата умряха.

Съществуваше само една рационална реакция на това — отричане.

— Не!

— Съжалявам. Ще ми се да имаше някакъв друг начин… — Гребенът на Скейд стана морскосин. — Иска ми се да не се беше случвало. Те бяха важен актив за нас…

— Актив ли?

Скейд явно усети гнева на своята събеседница.

— Искам да кажа, че ги обичахме. Тъгувахме заради загубата им, Галиана. Всички.

— Тогава ми покажи. Отвори съзнанието си. Свали барикадите. Искам да погледна в него.