Корабът на изкуплението

Кубовете се раздвижиха и запълзяха без предупреждение. Плъзгаха се и се преобръщаха едни върху други, подобно на предизвикващи гадене вълни; последната част от какавидата се хлъзгаше по Галиана като живо нефтено петно. Черната вълна се всмука през отворите на устата, носа, ушите и очните ябълки, като остана около клепачите ѝ малко по-дълго, докато се просмуче навътре.

Тя изглеждаше така, както се бе надявала Скейд: сияйна, прибираща се у дома кралица. Дори дългата ѝ черна коса бе недокосната, замръзнала и чуплива в момента, но точно същата, каквото бе при заминаването и. Черната машинария обаче се бе настанила отново в главата ѝ, уголемявайки вече присъстващата там формация. Сканирането изясни, че мозъчната ѝ тъкан бе леко разместена, но повечето ѝ импланти бяха отстранени, за да се направи място за нашественика. Черният паразит приличаше на рак, разпрострял подобните си на щипки нишки в различни части на мозъка.

Бавно, в продължение на много дни, връщаха Галиана до температура, непосредствено под нормалната за тялото. През цялото време екипът на Скейд не изпускаше от очи нашественика, но той не се промени, дори когато останалите импланти на Галиана започнаха да се затоплят и да възвръщат контакта си с размразяващата се мозъчна тъкан.

Скейд все още се осмеляваше да се надява, че в крайна сметка щяха да победят.

Оказа се, че бе почти права.

Тя чу глас. Беше човешки, женски, лишен от тембър — или със странната, богоподобна липса на тембър — което обикновено означаваше, че гласът е вътре в главата ѝ. Този глас бе произведен от човешки ларинкс и пренесен през определено количество метри през въздуха, преди да бъде декодиран от човешка слухова система, събирайки по пътя си всевъзможни тънки несъвършенства. Този тип глас не бе чувала от много дълго време.

Гласът произнесе:

— Здравей, Галиана.

„Къде съм?”

Не последва отговор. След малко гласът додаде мило:

— Ще трябва да говориш, ако можеш. Не е необходимо да правиш нещо повече от опит за оформяне на звука. Системата ще свърши останалото, улавяйки намерението за изпращане на електрически сигнали от твоя ларинкс. Но ако оформяш само наум отговорите си, няма да излезе нищо — между твоя и моя ум не съществува директна връзка.

Струваше ѝ се, че на думите им трябва цяла вечност, за да стигат до нея. Изговарянето бе ужасяващо бавен процес след векове на нервно свързване, макар граматиката и синтаксисът да ѝ бяха познати.

Понечи да говори и чу усиления си от системата глас:

— Защо?

— Ще стигнем и дотам.

— Къде съм? Коя си ти?

— Жива, здрава и в безопасност. У дома си, на Майка Нест. Влязохме в кораба ти и те върнахме към живота. Името ми е Скейд.

Галиана виждаше само неясни сенки, но сега помещението изведнъж се окъпа в светлина. Тя лежеше по гръб, но не напълно в хоризонтално положение, а под известен ъгъл. Намираше се в ковчег, много подобен на тези, в които слагаха хората в криокамерите, само че без капак, и в резултат бе изложена на въздуха. С периферното си зрение виждаше разни неща, но не можеше да помръдне нито една част от тялото си, дори очите. Замъглената фигура пред нея се фокусира и се наведе над отворения ковчег.

— Скейд ли? Не те помня.

— И няма откъде — отвърна непознатата. — Аз станах една от конджоинърите едва след твоето заминаване.

Имаше нужда да зададе много въпроси, хиляди въпроси. Но нямаше как да ги зададе всичките наведнъж, още повече пък по този остарял, тромав начин на общуване. Все пак трябваше да започне отнякъде.

— Колко време съм отсъствала?

— Сто и деветдесет години, с точност почти до месец. Замина през…

— Две хиляди четиристотин и петнайсета година — довърши вместо нея Галиана.

— … Да. А сега сме две хиляди шестстотин и пета.

Галиана не помнеше доста неща и не беше сигурна, че иска да си спомни много от тях. Но главното бе ясно. Беше повела три кораба от Майка Нест в Космоса. Намерението беше да се изследва далече зад добре картографираните от човешкия род граници, в непосещавани досега светове, в търсене на сложни форми на извънземен живот. Когато слуховете за война достигнаха до малката флота, един от трите кораба тръгна обратно към дома. Другите два обаче продължиха нататък и прекосиха още много слънчеви системи.

Колкото и да ѝ се искаше, не можеше да си спомни какво се бе случило с другия кораб, продължил издирването. Изпитваше само шокиращо усещане за загуба, крещящ вакуум в главата си, която трябваше да бъде изпълнена с гласове.

— Моят екипаж?

— Ще стигнем и дотам — повтори Скейд.

— Ами Клавейн и Фелка? Успяха ли да се върнат? Взехме си довиждане с тях много далече оттук; би трябвало вече да са се върнали в Майка Нест.

Последва ужасна, непоносима пауза, преди Скейд да отговори;

— Върнаха се.

Галиана щеше да въздъхне, ако беше възможно да го направи. Усещането на облекчение беше изумително; не беше си давала сметка в какво напрежение живее, преди да научи, че любимите ѝ хора са живи и здрави.