Корабът на изкуплението

В последвалите спокойни, блажени мигове, Галиана се вгледа по-съсредоточено в своята събеседница. В някои отношения тя изглеждаше точно като конджоинър от епохата на Галиана. Беше облечена с едноцветни, напомнящи пижама черни панталони и широко черно яке от нещо като коприна, лишени от каквато и да било украса или индикация за принадлежност. Беше аскетично слаба и бледа, изглеждаше почти в краен стадий на недохранване. Гладкото ѝ лице имаше восъчен тен — не беше непривлекателно, но му липсваха линийките и вдлъбнатините на обичайното изражение. А липсата на каквото и да е окосмяване по черепа и лицето ѝ придаваше вид на недовършена кукла. Дотук поне не можеше да бъде отличена от хилядите други конджоинъри: без връзката ум с ум и лишени от обичайния облак проектирани фантазии, които им придаваха някаква индивидуалност, те трудно можеха да бъдат различени едни от други.

Но Галиана никога не беше виждала конджоинър, който да изглежда като Скейд. Скейд имаше гребен — твърда, тясна структура, която излизаше от челото ѝ, на два-три сантиметра над носа, и след това извиваше назад, по средната линия на скалпа. Тясната горна повърхност на гребена беше твърде подобна на кост, но страните му бяха осеяни с красиви, фини, вертикални бразди. Те блестяха, пречупвайки светлината: електрическото синьо и сияещото оранжево, водопадът от всички нюанси на дъгата променяше цветовете си при най-лекото помръдване на главата на Скейд. Но това не беше всичко: Галиана виждаше напомнящи течност вълни в различни багри да преминават по гребена дори при липса на промяна на ъгъла.

— Винаги ли си била такава, Скейд? — попита тя.

Жената докосна леко гребена си.

— Не. Това е добавка на конджоинърите. Нещата са се променили откакто замина. Най-добрите сред нас мислят по-бързо, отколкото някога си си представяла, че е възможно.

— Най-добрите сред вас?

— Не исках да прозвучи по този начин. Просто някои от нас се сблъскаха с ограниченията на основния план за човешкото тяло. Имплантите в главите ни позволяват да мислим десет-петнайсет пъти по-бързо от нормалното през цялото време, но на цената на повишено излъчване на топлина. Кръвта ми се изпомпва през гребена и оттам — в мрежата от бразди, където излъчва топлина. Браздите са оптимизирани така, че да имат максимална повърхност, и се огъват, за да предизвикват движение на въздуха. Казвали са ми, че ефектът е приятен за окото, но това е чиста случайност. Всъщност научихме този трик от динозаврите. Те не са били толкова глупави, колкото изглеждат. — Скейд погали отново гребена си. — Това не би трябвало да те притеснява, Галиана. Не всичко се е променило.

— Чухме, че имало война — додаде Галиана. — Бяхме на петнайсет светлинни години оттук, когато уловихме вестта. Първо, разбира се, разбрахме за чумата… после пък — за войната. Не виждахме никакъв смисъл в достигащите до нас новини. Според тях сме щели да се бием срещу демаршистите, нашите някогашни съюзници.

— Новините са били верни — отвърна Скейд, с мъничко съжаление.

— Защо, за Бога?

— Заради чумата. Тя разруши обществото на демаршистите и създаде масивен вакуум във властта в Йелоустоун. По тяхна молба се заехме да създадем временно правителство, което да управлява Казъм сити и сателитните му общности. Те обясниха, че предпочитат ние да направим това, а не някои други фракции. Представяш ли си каква каша щяха да забъркат ултрите или скайджакърите? Е, това свърши работа за няколко години, но тогава демаршистите започнаха постепенно да възстановяват някогашната си мощ. Не им хареса начинът, по който бяхме узурпирали контрола над системата, а и не бяха готови да се споразумеят за мирно възвръщане на своя контрол. И така, започнахме война. Те я започнаха; всички са на това мнение.

Галиана усети как част от въодушевлението ѝ се изпарява. Беше се надявала да се окаже, че слуховете са били преувеличени.

— Но в крайна сметка ние победихме — промълви най-сетне тя.

— Не. Войната продължава.

— Но оттогава са минали…

— Петдесет и четири години — кимна Скейд. — Да. Знам. Разбира се, имаше временни затишия, прекратяване на военните действия и кратки интерлюдии на намаляване на напрежението. Но те не продължаваха дълго. Старият идеологически разкол зейваше отново, като незараснала рана. В сърцето си те никога не са ни вярвали, а ние винаги сме гледали на тях като на реакционни лудите, нямащи желание да посрещнат следващата фаза на човешкото развитие.

Галиана усети, за първи път след като се бе събудила, странен, наподобяващ мигрена натиск зад ушите. С него, от най-старите части на главния ѝ мозък на бозайник, нахлу ураган от първични емоции. Това бе ужасният страх от преследване, от усещането на приближаването на глутница тъмни хищници.

„Машини — спомни си тя. — Машини като вълци, които излизат от междузвездното пространство и се прикачват към ауспуха.

Ти ги нарече „вълци”, Галиана.

Тях.

Нас.”

Странният миг отшумя.