Корабът на изкуплението

Като се съобразяваше с всичко това, тя приближаваше Танджърин дрийм, най-голямата планета от Юпитеров тип в цялата система Епсилон Еридани. Двигателите на „Буревестник” работеха с максимален капацитет. Светът на газовия гигант представляваше заплашителна, бледооранжева маса с много силна гравитация. Предпазващи от нахлуване сателити бяха пръснати около Танджърин дрийм и, подобно на фарове, няколко вече бяха наобиколили кораба ѝ и го бомбардираха с все по-заплашителни послания.

„Това е оспорвано пространство. Вие нарушавате…”

— Госпожичке… сигурна ли си в това? С цялото си уважение, обръщам вниманието ти върху факта, че траекторията е напълно неподходяща за орбитално включване.

Антоанет направи гримаса. Не беше в състояние да направи нищо повече при тази мощност.

— Знам, Бийст, но имам основателна причина. Ние всъщност не отиваме в орбита. Вместо това сме се насочили към атмосферата.

— Към атмосферата ли, госпожичке?

— Да, влизаме в нея.

Струваше ѝ се, че чува скърцането на зъбчатите колела при промяната на установената практика за първи път от десетилетия насам.

Субперсоната на кораба, Бийст, се помещаваше в охладен цилиндър с размерите на космически скафандър. Беше го виждала само два пъти и в двата случая при значителни монтажни работи в носовата част на кораба. След като сложеше тежки ръкавици, баща ѝ го изваждаше от обичайното му място — специално предназначен за поставянето на цилиндъра канал — и двамата го гледаха с нещо като страхопочитание.

— Влизаме, казваш? — повтори Бийст.

— Знам, че това не е сред нормалните операционни процедури — отвърна Антоанет.

— Напълно ли си сигурна, госпожичке?

Антоанет бръкна в джоба на ризата си и извади оттам лист отпечатана на принтер хартия. Беше овална, оръфана и изпокъсана по краищата, със сложна скица, начертана с блестящо сребристо и златисто мастило. Прокара пръстите си по него, сякаш беше талисман.

— Да, Бийст — отговори тя. — По-сигурна, отколкото съм била някога в нещо.

— Много добре, госпожичке.

Бийст, очевидно усетил, че спорът няма да доведе доникъде, започна да подготвя кораба за полет в атмосферни условия.

Схематичните изображения върху командното табло показваха придвижването на скоби и остриета, отварянето на люкове и затварянето им с постепенно приплъзване, с цел да се запази целостта на корпуса. Процесът отне няколко минути, но щом приключи, „Буревестник” имаше незначително по-аеродинамична форма отпреди. Някои издатини и изпъкналости явно щяха да останат и по време на това пътуване, но други от останалите шипове и приспособления за прикрепване към пристанища вероятно щяха да бъдат изтръгнати, когато достигнеха въздуха. „Буревестник” просто трябваше да се справи без тях.

— Слушай сега — обади се Антоанет. — Някъде в главата ти се съхраняват рутинните процедури за полет в атмосферни условия. Татко ми разказа веднъж за тях, затова не се преструвай, че никога не си чувал за такова нещо.

— Започвам веднага опитите за локализирането им.

— Добре — отвърна тя окуражена.

— Но може ли все пак да попитам защо не бе споменато по-рано за нуждата от въпросните процедури?

— Защото, ако имаше представа какво съм замислила, щеше да разполагаш с още повече време, за да ме разубеждаваш.

— Разбирам.

— Не говори така обидено. Просто се постарах да бъда прагматична.

— Както желаеш, госпожичке. — Бийст направи достатъчно дълга пауза, за да я накара да се почувства виновна и нетактична. — Локализирах процедурите. С уважение обръщам внимание върху факта, че за последен път са използвани преди шейсет и три години и е напълно възможно направените оттогава промени в профила на кораба да намалят ефикасността на…

— Чудесно. Сигурна съм, че ще импровизираш.

Не беше лесно обаче да убедиш един предназначен за пътуване във вакуум кораб да се потопи в атмосфера, дори в горния атмосферен слой на газов гигант, макар и така здраво брониран и усъвършенстван, какъвто бе нейният кораб. В най-добрия случай „Буревестник” щеше да се отърве със сериозни увреждания на корпуса, които все пак щяха да му позволят да се прибере, куцукайки, до Ръждивия пояс. А в най-лошия, корабът никога повече нямаше да види открития Космос.

Както, най-вероятно, и Антоанет.

„Е — помисли си тя, — поне имам една утеха: ако съсипя кораба, никога няма да ми се наложи да занеса лошата новина на Зейвиър.”

Толкова за малките милости.

От контролния панел прозвуча приглушен звън.

— Бийст… — промълви тя. — Това ли е, което си помислих?

— Напълно възможно, госпожичке. Контакт с радар, отдалечен на осемнайсет хиляди клика, на три градуса встрани от посоката право пред нас, два градуса от еклиптичния север.

— По дяволите! Сигурен ли си, че не е фар или оръжейна платформа?

— Много е голямо, за да бъде някое от тях, госпожичке.

Не беше нужно да прави пресмятания наум, за да изчисли какво означава това. Между тях и повърхността на газовия гигант имаше друг кораб; друг кораб, близо до атмосферата.

— Какво можеш да ми кажеш за него?