Корабът на изкуплението

Скейд се измъкна напълно през отвора, после го изкомандва наум да се затвори напълно. Само тя знаеше къде се намират тези тайни проходи, а самите входове се показваха единствено на нея. Дори да установеше наличието на тайната машинария, Клавейн никога нямаше да намери начин да се добере до нея без да използва груба сила, която обаче щеше да разруши машините.

Корабът падаше свободно, но Скейд предполагаше, че се приближава до неприятелския кораб, който преследваше. Безтегловността ѝ вършеше добра работа. Тя забърза по коридора, като прескачаше контактните точки. Движенията ѝ бяха толкова точни и пестеливи, че понякога изглеждаше, сякаш пътува в свой личен гравитационен мехур.

[Ще докладваш ли, Скейд?]

Никога не знаеше кога точно щеше да се обади в главата ѝ Нощният съвет, но отдавна вече бе престанала да се обърква от внезапните му появи.

„Нищо неблагоприятно. Дори не сме се доближили до това, което е в състояние да прави машината, но засега всичко върви точно така, както сме предполагали.”

[Добре. Разбира се, желателен е по-обстоен тест…]

Скейд усети прилив на раздразнение. „Вече ти казах. В момента са необходими грижливи замервания, за да се установи влиянието на машинарията. Това означава, че можем да осъществим тестовете нелегално под прикритието на рутинните военни операции.”

Скейд зави на пресечката на два коридора и се насочи към мостика. Наложи си спокойствие, като преобразува химическия състав на кръвта си, и продължи: „Съгласна съм. че трябва да направим още тестове, преди да бъдем в състояние да оборудваме флотата, но в мига, в който увеличим тестването, рискуваме да разпространил информацията за нашия пробив. И нямам предвид само Майка Нест.”

[Ти се изясни добре, Скейд. Не е нужно да ни напомняш. Ние просто излагахме фактите. Неудобно или не, трябва да се направят по-подробни тестове, и то скоро.]

Размина се с друг конджоинър, запътил се към различна част на кораба. Скейд надникна в съзнанието му и зърна повърхност, зацапана от неотдавнашните емоции и преживявания. Те обаче не представляваха интерес за нея, нито бяха от тактическо значение. Под тях се намираха по-дълбоките пластове на паметта, мнемоничните структури се спускаха в непроницаемия мрак като големи забравени паметници. Всичко това бе нейно, тя имаше възможност да го разглежда и да го пресява, но и тук нищо не я заинтригува. На най-дълбокото ниво Скейд откри няколко отделени лични спомена, които той не мислеше, че тя е в състояние да разчете. В продължение на един вълнуващ миг се изкуси да се пресегне зад барикадите на мъжа и да зърне скъпите му два-три спомена. Но се въздържа: беше научила достатъчно.

Усети как той изпрати проучващи сондички в нейното съзнание и отскочи в отговор на парливия отказ на достъп. Чувстваше любопитството му; несъмнено се питаше защо на борда има представител на Затворения съвет.

Това и се стори забавно. Човекът знаеше за Затворения съвет и може би дори подозираше за свръхсекретното ядро на Затворения съвет, Вътрешното светилище. Скейд обаче бе сигурна, че никога не бе и сънувал за съществуването на Нощния съвет.

Той я отмина, а тя продължи нататък.

[Някакви резерви, Скейд?]

„Разбира се, че имам резерви. Играем си с Божествения огън. Човек не се втурва току-така в нещо подобно.”

[Вълците няма да ни чакат.]

Скейд настръхна — нямаше нужда да ѝ напомнят за вълците. Страхът бе полезен импулс, признаваше го, но не беше в състояние да промени нещата повече от това. Както твърдеше старата пословица, Манхатънският проект не бе осъществен за един ден. Или ставаше дума за строежа на Рим? Във всеки случай, беше свързано със Земята.

„Не съм забравила за вълците.”

[Добре, Скейд. Нито пък ние. И силно се съмняваме, че вълците са забравили за нас.]

Усети, че Нощният съвет се оттегли, вероятно в някое миниатюрно ъгълче на мозъка и, където бе невъзможно да бъде открит и където щеше да изчака до следващата си поява.

Скейд стигна до мостика на „Куче грозде”, давайки си сметка, че гребенът ѝ пулсира в яркорозово и алено. Мостикът бе сферично помещение без прозорци, намиращо се дълбоко в кораба, достатъчно голямо, за да побере пет-шест конджоинъри, без да изглежда претъпкано. Но засега там бяха само Клавейн и Рьомонтоар, така както ги бе оставила. И двамата лежаха в хамаци с ускорители, увесени насред сферата, и със затворени очи черпеха от по-обширното сензорно обкръжение на „Куче грозде”. Изглеждаха напълно отпочинали, скръстили ръце на гърдите си.