Корабът на изкуплението

— Движи се бавно, госпожичке, право към атмосферата. Както изглежда, възнамерява да извърши подобна маневра на тази, която имам предвид, макар да е с няколко клика в секунда по-бърз от нас и ъгълът им на приближаване да е значително по-остър.

— Прилича на зомби… не мислиш, че е така, нали? — побърза да заяви тя, надявайки се да убеди сама себе си в противното.

— Не са нужни предположения, госпожичке. Корабът току-що изпрати директно насочен към нас лъч. Протоколът на посланието е наистина демаршистки.

— Защо, по дяволите, си правят труда да ни изпращат насочен лъч?

— С уважение предлагам да разбереш точно това.

Насоченият лъч бе ненужно финикийско средство за комуникация, когато два кораба се намираха толкова близо. Обикновената радиовръзка би свършила същата работа и би спестила на кораба на зомбитата нуждата да насочват съобщителния си лазер точно срещу движещата се мишена, каквато представляваше „Буревестник”.

— Дай им да разберат, че сме го получили, които и да са те — нареди тя. — Можем ли да им изпратим и ние насочен лъч в отговор?

— Не и без да извадим отново нещо, за чието прибиране току-що положихме толкова усилия, госпожичке.

— Тогава действай, но не забравяй после да го прибереш пак.

Чу как машината изтласка отново едно от стърчащите си остриета във вакуума. Последва бързото цвъртене на разменяните между двата кораба посланически протоколи и изведнъж Антоанет се озова лице в лице с друга жена. Тя изглеждаше, ако такова нещо бе възможно, по-уморена, изпита и напрегната от Антоанет.

— Здравейте — обади се Антоанет. — Вие също ли ме виждате?

Жената кимна едва забележимо. Силно стиснатите ѝ устни говореха за обилни резерви от сдържан гняв, като напираща зад бент вода.

— Да, виждам ви.

— Не очаквах да срещна някого тук — додаде Антоанет. — Реших, че не е лоша идея също да отговоря с насочен лъч.

— Можехте да не си правите труда.

— Да не си правим труда ли? — повтори Антоанет.

— Не и след като вашият радар вече ни освети.

Бръснатият скалп на жената проблесна синкав, когато тя сведе поглед към нещо. Не изглеждаше много по-възрастна от Антоанет, но човек никога не можеше да бъде сигурен, когато ставаше дума за зомбита.

— Ъъъ… и това проблем ли е?

— Да, когато опитваш да се скриеш от нещо. Не знам защо сте тук и, честно казано, не ми пука особено. Предлагам да се откажете от намеренията си, каквито и да са те. Танджърин дрийм е оспорвано пространство, което означава, че е напълно в моите права да ви обстрелям още в този миг.

— Аз нямам проблеми със зомб… с демаршистите. — Щастлива съм да го чуя. А сега правете обратен завой.

Антоанет сведе отново поглед към късчето хартия, което бе извадила от джоба на ризата си. Върху него бе изобразен мъж с античен скафандър, с акордеонни стави, вдигнал към очите си бутилка. Мястото на врата, където трябваше да е хванат скафандъра, представляваше счупена елипса от лъскаво сребро. Той се взираше усмихнат в бутилката, в която блестеше златиста течност. Антоанет реши, че е настъпил моментът да прояви решимост.

— Няма да правя никакъв обратен завой — обяви тя. — Но обещавам, че нямам желание да крада нищо от планетата. Няма да се приближавам край вашите рафинерии и други съоръжения от този род. Дори няма да си отварям входовете. Просто отивам и се връщам и повече няма да ви безпокоя.

— Чудесно — отвърна жената. — Много се радвам да го чуя. Проблемът е, че не аз съм тази, заради която трябва да се тревожите.

— Нима?

— Да. — Жената се усмихна със симпатия. — Става въпрос за кораба след вас, който мисля, че дори още не сте забелязали.

— Зад мен ли?

Жената кимна.

— Зад вас има паяци.

В този момент Антоанет разбра, че наистина е загазила.

ВТОРА ГЛАВА

Скейд се бе промъкнала между две извити черни машинарии, когато прозвуча тревогата. Една от антенките ѝ бе установила промяна в атакуващата позиция на кораба, ескалация в състоянието на бойна готовност. Това не бе непременно криза, но определено изискваше незабавното ѝ внимание.

Скейд изключи лаптопа си от машината, фиброоптичният кабел се намести обратно в предназначеното за него място в устройството. После го притисна към корема си и той се огъна и се свърза с черния плат на подплатеното ѝ сако. Почти веднага лаптопът започна да предава намиращата се в него информация към една подсигурена част от дълготрайната памет на Скейд.

Тя измина пълзешком тясното пространство между машинните компоненти, като се извиваше и се провираше през най-тесните места. След двайсетина метра стигна до изхода и се измъкна донякъде през появилия се в стената овален отвор. И замръзна, застина абсолютно неподвижно и безшумно на едно място. Дори цветните вълни на гребена и замряха. Имплантите в главата ѝ не долавяха присъствието на други конджоинъри в радиус от петдесет метра и потвърждаваха, че системите за следене в този коридор не забелязваха внезапната ѝ поява. Въпреки това беше предпазлива и когато помръдна — като се оглеждаше и в двете посоки по коридора — го направи изключително тихо и внимателно, като промъкваща се в непозната територия котка.

Не се виждаше никой.