Кралят на петрола

— За нас ще е твърде изгодно да се доберем до Глуми Уотър още днес, но времето е твърде малко, а опасността твърде голяма. Какво ще каже Олд Шетърхенд?

— Прав си. Нощта ще падне, преди още да сме стигнали езерото, и следователно ще е много късно да предприемем каквото и да било. Няма да успеем да видим нищо, но затова пък неприятелите ще ни забележат. И най-сетне да не забравяме, че нашият отряд не се състои само от воини или мъже.

— Съвършено вярно! Ние можем да се приближим до езерото едва утре след разсъмване и затова скоро ще се разположим на лагер.

— Къде?

— Винету знае едно място на час път от Глуми Уотър. Там ще можем дори да запалим огън, който няма опасност нито да се види, нито да се надуши. Нека моите братя ме последват!

С това за апача въпросът беше решен. Той продължи да язди, без дори да се обърне да види дали другите ще тръгнат подир него. Олд Шетърхенд остана на мястото си и с лека усмивка проследи как и другите уестмани наскачаха от конете, за да огледат и те дирите.

Започнаха да търсят насам-натам, тихо разменяха мнения, но, изглежда, не можаха да стигнат до единодушно заключение. Най-сетне Олд Шетърхенд им напомни:

— Мешърс, побързайте! Винету е вече далеч напред и ще го изгубим в гората.

— Да, сър — отговори Сам Хокинс, като се почесваше по главата, — лесно ви е да говорите вие двамата, нали сте майстори. Но хора като нас не могат тъй бързо да проумеят как стоят нещата, ако не се лъжа.

— Какво неясно има?

— Ами това за двата индиански отряда.

— Много лесно може да се разбере.

— Не го намирам за толкоз лесно. Отначало са минали петима ездачи — естествено това е бил Краля на петрола с хората си. После са дошли около трийсетина коня, яздени от червенокожи. Това е бил първият индиански отряд, нали?

— Да.

— Ами вторият?

— Всъщност това е самотният индианец, който преследва белите.

— Не е ли възможно да е от отряда на трийсетината червенокожи?

— Не.

— Може да е бил изпратен от тях напред.

— Не, защото в такъв случай щеше да се върне при отряда, за да му съобщи какво е видял и научил, а това не е станало. Ние знаем, че бойният томахок е изровен. Ако по тези земи се стигне до битка, то тя може да е единствено между нихораси и навахи. Предварително тези две племена ще изпратят едни срещу други разузнавачи. Трийсетината конници, яздили оттук, представляват отряд съгледвачи. Те са се натъкнали на следите от самотния индианец и са тръгнали по петите му, за да нападнат другарите му.

— Другарите му ли? Че имал ли е такива?

— От само себе си се разбира. Никое червенокожо племе, което е започнало война, няма да изпрати на разузнаване един самотен воин. Съгледвачите тръгват на отряди. Поради някаква причина той се е отделил от хората си и сега се връща при тях. А враговете му го преследват.

— И всичко туй става тъкмо по следите на белите?

— Защо не? Това може да е както случайност, така и преднамерено действие. Никой съгледвач не бива да подмине току-тъй срещнатата диря, без да й обърне внимание. Трябва да я следва дотогава, докато разбере всичко за нея. Дори ще се осмеля да определя към кои племена се числят тези разузнавачи.

— И аз го мога туй! — намеси се припряно Хобъл Франк.

— Наистина ли? — попита Олд Шетърхенд.

— Да. За човек като мен хич не е трудно да определи дали Херодот е бил макавей, или Самсон японец.

— Хубаво! Кажи тогава!

— Е, ами трийсетимата са били нихораси, а самотният е бил навах. Ако не е така, името ми да не е Хобъл Франк.

— И кои причини те навеждат на това предположение?

— Амче те са ясни като мътеница. Нали е доказано, че навахите са храбри?

— Да.

— И са по-храбри от нихорасите?

— Възможно е.

— Е, кое свидетелства тогава за по-голяма храброст — когато на разузнаване тръгнат заедно трийсет души, или когато в една толкова опасна местност дръзне да навлезе самотен воин?

— Второто.

— Виждаш ли! Той е рискувал повече от другите. Затова е навах, а пък другите са нихораси. Нима не съм на прав път?

— И аз съм убеден, че той е навах, а трийсетината са нихораси, ала по съвсем други причини. Но няма време да ти обяснявам. Винету не се вижда вече. Хайде да го настигнем!

Уестманите се метнаха на седлата и препускаха в тръс, докато догониха апача. Преди още слънцето да беше съвсем изчезнало, Винету свърна вляво от дирята и навлезе в гората, където скоро се озоваха пред една падина, наподобяваща шахта или срутена минна галерия. Той посочи надолу и каза:

— Ето там ще лагеруваме. Оставим ли тук горе един пост, ще можем долу да запалим огън, без да има опасност някой враг да ни открие.

Пътят надолу не беше особено стръмен, тъй че без големи трудности поведоха конете за юздите. На дъното на падината по растящите там храсти животните намериха достатъчно храна за през нощта. Горе остана да стои един пост, а долу запалиха огън, на който приготвиха вечерята.

Разбира се, тема на разговора бе следващият ден, но хората не седяха дълго на приказки, защото след продължителната езда всички бяха толкова изморени, че твърде скоро легнаха да спят. Преди да последват примера им, Олд Шетърхенд и Винету се разбраха с няколко думи. Белият ловец каза: