Кралят на петрола

Тъй като и Волф се присъедини към молбата й, Големия гръм отговори:

— Вятърът поема в своя определена посока, но пресрещнат ли го високи планини, се вижда принуден да се обърне в друга посока. Вятърът е моята воля, а вие сте планините. Нека бъде както искате.

— Значи можем да си тръгнем когато пожелаем? — попита Краля на петрола.

— Да.

— И няма да ни създавате никакви пречки?

— Никакви.

— Значи сключихме споразумение. Нека го подкрепим, като изпушим лулата на мира.

При тези думи вождът веднага се навъси и викна:

— Не ми ли вярвате? Да не ме смятате за лъжец?

— Не, но по време на война никой не е задължен да спазва обещанието си, ако е дадено без дима на калюмета. Спокойно можете да запалите лулата на мира, защото намеренията ни са напълно честни. Ние говорим истината и ако пожелаете, ще ви го докажем.

— Ще ни го докажете? С какво?

— Най-напред със самия разказ, който ще чуете от нас. Веднага след това непременно ще стигнете до убеждението, че всяка негова дума е истина. А после мога да ви покажа дори и една хартия, чието съдържание ще потвърди всичко.

— Хартия ли? Пет пари не давам за нея, защото тя сигурно съдържа повече лъжи, отколкото устата е в състояние да изговори. А освен това не съм се учил да разбирам знаците, които се изписват по вашите хартии.

— Но мистър Волф несъмнено може да чете. Той ще ти каже, че сме почтени и откровени хора. Искаш ли сега да изпушиш с нас лулата на мира?

— Да — отговори вождът, щом забеляза умолителния поглед на жена си.

— И това ще важи за теб и всички твои хора?

— Да, за мен и за тях.

— Тогава вземи калюмета, нямаме време за губене.

Нитзас-ини носеше лулата на мира окачена на врата си.

Той я отвърза от шнура, натъпка с тютюн красиво гравираната й глава и я запали. След като според обичая дръпна от нея шест пъти, той я подаде на Краля на петрола, а от него тя премина в Бътлър и после в ръцете на Полър. Когато свършиха тази процедура, Краля на петрола сметна, че са вече в безопасност. Той не обърна внимание на това, че Волф не получи калюмета и следователно не се чувствуваше обвързан от споразумението им.

Най-накрая всички насядаха на земята и Гринли започна разказа си. Той спомена за нефтеното находище, но без да назове мястото му, осведоми ги също за продажбата му на банкера, както и за пътуването си в планините. Разбира се, че премълча истината. Каза, че още в ранчото на Форнър се бил срещнал с Бътлър, Полър и преселниците, както и с Винету, Олд Шетърхенд и други ловци. После всички попаднали в ръцете на нихорасите, а там те заварили вече пленените съгледвачи на навахите и от тях научили, че Касти-тине бил застрелян от Мокаши.

Навахите го слушаха мълчаливо, но човек лесно може да се досети, че както вождът, тъй и неговата скуоу вътрешно съвсем не бяха толкова спокойни, колкото изглеждаха. Та нали вече знаеха, че синът им се намира в голяма опасност. Волф също беше впил поглед в устните на разказвача и с напрегнато внимание очакваше всяка негова дума. Никой от тях не подозираше, че пленниците са вече на свобода и че само заради собствената си изгода Краля на петрола лъжеше, та се късаше. В този момент той млъкна за малко и вождът се възползва от това, за да го попита:

— А вие как успяхте да избягате?

— С помощта на малко джобно ножче, което нихорасите не бяха забелязали. Вярно, че ръцете ни бяха вързани, но въпреки това един от моите двама другари успя да бръкне в джоба ми, да извади ножчето, да го отвори и след като сряза моите ремъци, можах и аз да освободя ръцете му.

Минута-две Големият гръм гледа замислено пред себе си, после бързо вдигна глава и попита:

. — И по-нататък?

— След това бързо скочихме на крака и се втурнахме към конете. Възседнахме първите три животни, които ни се изпречиха, и препуснахме.

— Преследваха ли ви?

— Да, но не ни догониха.

— Защо освободихте само себе си, а не помислихте и за другите?

Това беше опасен въпрос, при който Нитзас-ини отправи пронизващ поглед към Краля на петрола. Гринли разбра, че в този момент трябва много да внимава, и отговори:

— Защото нямахме време. Един от пазачите забеляза, че се размърдахме. Приближи се към нас. Естествено, че в такъв случай не ни оставаше нищо друго, освен незабавно да си плюем на петите.

Той си помисли, че обясненията му са напълно достатъчни, и ето защо не успя да прозре коварството, скрито в следващия въпрос на вожда:

— Ножчето все още ли е у теб?

— Да.

— Лежахте ли близо до другите пленници?

— Да.

Далеч по-добре щеше да е, ако беше казал „не“, но вече нямаше как, защото бе потвърдил тъкмо обратното. Той започна да подозира каква цел преследваше Големия гръм и ето че в момента вождът с много суров глас каза:

— Ако не бяхме пушили с вас лулата на мира, щях да заповядам да ви вържат с ремъци!

— Защо? — изплашено попита Гринли.

— Защото сте или лъжци, или подли страхливци.

— Не сме нито едното, нито другото.

— Мълчи! Или сега ни лъжете, или сте се отнесли към другите пленници като истински мерзавци.

— Нямахме възможност да ги спасим!